9.8 по скалата на болката

01.11., 13:15
В гаража е тъмно, някъде в дъното мъждее светлина от единствения прозорец, мръсен и затрупан с кашони и туби от масло и разтворители. В средата на помещението, точно над канала, е паркиран белият джип. От позицията ми изглежда, че вътре няма никой. Налага се да го доближа. Отстъпвам крачка назад, извръщам се към притворената врата и поемам въздух. Задържам дишането. Трябва да стигна до колата. По пода са разхвърляни гаечни ключове, отвертки и омаслени парцали. Движа се внимателно, за да не се спъна и да не предизвикам допълнителен хаос. И без това всичко е извън рамките на елементарната подреденост. Приближавам багажника. Сърцето ми неистово блъска в гръдния кош. Сега вече го виждам. Мъжът е вътре. На предната седалка отдясно. Тялото му е отпуснато назад, очите му са с паднали клепачи. Гърдите му под тениската сякаш не се движат. Отварям вратата. Протягам се и докопвам ръката му. Пръстите му са топли. Но той не реагира на допира. Опипвам китката му, радиалната артерия пулсира. Слабо, едва доловимо. Жив е! Побутвам тялото му. Той промърморва нещо неразбираемо, но не отваря очи. Явно сънотворното все още го държи. Пресягам се и хлопвам със сила отворения прозорец. Той плътно прилепва към рамката. Наоколо става още по-тъмно, сякаш се движа в свят от сенки. От задната седалка измъквам едно дебело яке и го хвърлям върху тялото на мъжа. Не затварям вратите на джипа, от това така или иначе няма голям смисъл. После се промъквам от другата страна и сядам на шофьорското място. Спускам ръка и освобождавам скоростния лост. Напипвам ключа на таблото. Завъртам го рязко. Моторът изхърква и колата нежно се разтриса. В следващия миг равномерното боботене се заглушава от музиката на СD-плейъра. What a wonderful world. Louis Armstrong. Измъквам се бавно от купето. Болката пронизва мускулите на бедрото и плъзва по гръбначния ми стълб. Излизам навън. Ярката светлина опарва очите ми и ме принуждава да замижа. Завива ми се свят, усещам хладната пот, избиваща по гърба ми. Отпускам се на една твърда плоскост, захвърлена почти до вратата. Някога вероятно е представлявала преден капак на автомобил, сега е просто ръждясващо парче метал. Изваждам смартфона от чантата си. Прикривам с длан дисплея, за да мога да виждам. Сега мога да чета. Писмото, което съчиних снощи, и думите, които трябваше отдавна да произнеса. Последното писмо до Елиза. Тя може би ще го прочете там, в шумния летищен терминал, приседнала на ръба на огромния си куфар, малко преди да се чекира и да изчезне завинаги. А може би просто няма да го отвори, като забележи подателя му. Но аз ще съм спокоен, че съм го изпратил, че съм написал това, което е трябвало да напиша. И след като натисна „изпрати“, ще стана и ще завърша играта. Как ли? Ще стисна дръжката на гаражната врата, ще я дръпна веднъж – рязко, силно, отсечено. И ще се насладя на трясъка от затварянето ?. Колко ли време ще е нужно, за да се натрупа достатъчно количество отровни газове? Двайсет минути, час, два... Не вярвам. Може би ако пробия онзи избелял картон, поставен за уплътнение под долния ръб на вратата? Елиза ще трябва да е много бърза. (Ако все още другото ми, подло, „аз“ не е успяло да я обсеби изцяло!) Дали наистина е обичала този мъж?
Аз просто ще броя. Девет, осем, седем...