Абсурдни времена 2

Той:

Ах, явно вече нямам тайни с теб!
В Миро те припознах – атлазно синьо!
Луна. Сърце. И този твой куплет
аз вплетох на платното с моя рима.
Говориш за…
Разбира се, познах!
Париж е нежен, весел и вулгарен!
Че твой съм, още в София признах!
Че моя си в Париж, съм благодарен!
Вървим през стария площад Пигал
и всички двойки завистливо гледат –
Ван Гог сега да беше ни видял,
пък после да рисува слънчогледи!

Тя:

До теб, разбира се! До никой друг
не мога из Париж да се разхождам.
Напук на всички мухльовци, напук
на дамички, излизащи от кожата си,
които ни следят с посърнал взор
и съскат зад гърба ни, свили устни:
„Какъв кошмар! Той с нея! Жив позор!
Той е разхайтен! Тя пък е разпусната!“
О, няма спор! Свещена простота!
Те даже не разбират как са прави!
Разхайтени – в града на любовта!
Разпуснати – ами така се прави!
През рамото ми – твоята ръка,
аз с палец в гайката на панталона ти,
площад Пигал пресичаме така
и той ни ръкопляска от балконите.
Да беше ни видял сега Ван Гог –
как тръпно спускаш длан към моя лакът –
с кръв от отрязаното си ухо
би нарисувал сто картини!
Актови.