И аз се смея, задето ти се смееш – и по този начин край няма смехът на този свят! Всеки си е башка луд; но най-голямата лудост е, струва ми се, да не си никак луд.

„Казандзакис вярваше все повече в могъществото на духа: Ако човек знае как да желае нещо, той го получава. Дори сам го създава от празнотата“, Елени Казандзаки

Тръгнете боси, стъпете смело и усетете тази любима на поколения история за Зорба

I

Запознах се с него в Пирея. Бях отишъл на пристанището да взема кораба за Крит. Наближаваше да съмне. Валеше. Духаше силен вятър и морските пръски достигаха чак до малкото кафене. Стъклената врата беше затворена и въздухът беше изпълнен с тежка, спарена миризма на хора и градински чай. Навън беше студено и стъклата се бяха изпотили от дъха на посетителите.

Пет-шест немигнали през цялата нощ моряци с кафяви, изплетени от козя вълна фланели, пиеха кафе и градински чай и гледаха през изпотените стъкла морето.

Рибите, замаяни от ударите на бурята, бяха потърсили убежище по-надълбоко, в тихите води, и чакаха светът горе да се успокои, а рибарите, натъпкани по кафенетата, чакаха и те края на божествената тревога, та рибите да се престрашат и да се изкачат на повърхността на водата, за да клъвнат. Калканите, морските дяволи, скатовете се завръщаха от нощните набези да спят. Разсъмваше се. Стъклената врата се отвори: един нисък, изпечен пристанищен работник влезе – гологлав, бос, целият изкалян.

– Ей, Костандис! – извика един стар морски вълк със синьо наметало. – Какво правиш, бре?
Костандис се изплю сърдито.
– Какво да правя? – отвърна той. – Добър ден, кафене! Добър вечер, къщо! Добър ден, кафене! Добър вечер, къщо! Ето живота ми. Работа – йок!

Неколцина се засмяха, други поклатиха глава, изругаха.

– Животът е доживотен затвор – каза един мустакат мъж, който беше получил философското си образование при Карагьоза. – Доживотен затвор, проклет да бъде!

Мека синьо-зелена светлина заля мръсните стъкла, влезе и тя в кафенето, провеси се по ръце, носове и чела, скочи на огнището, пламнаха бутилките. Електрическите лампи загубиха силата си, намигналият махмурлия кафеджия се протегна и ги угаси.

За миг настъпи тишина. Всички очи се вдигнаха и погледнаха навън разкаляния ден. Чу се шумът на вълните, които се разбиваха с рев, и гъргоренето на няколко наргилета в кафенето.

Старият морски вълк въздъхна.

– Абе, какво ли прави капитан Лемонис?  – извика той. – Господ да му е на помощ! – И плъзна сърдит поглед по морето. – Пфу на тебе, мръснико, дето разделяш мъжете от жените им! – изръмжа той и прехапа посивелите си мустаци.

Седях в един ъгъл, зъзнех, поръчах си втора чаша градински чай; спеше ми се, борех се със съня, с умората и с утринната печал на деня. Гледах през мътните стъкла на пристанището, което се събуждаше и ревеше с корабните си сирени, с каруцарите и лодкарите си. Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми.

Бях вперил поглед насреща, в черния нос на един голям кораб, който от палубата надолу беше все още потопен в мрак. Валеше и аз гледах нишките на дъжда, които съединяваха небето с калта.

И както гледах черния кораб и сенките, и дъжда, полека-лека тъгата ми приемаше образ, изплуваха спомените и във влажния въздух, направен от дъжд и копнеж, се възправяше любимият приятел. Кога? Лани ли? През друг живот ли? Вчера ли? Бях дошъл на същото това пристанище, за да се сбогувам с него. Спомнях си пак дъжд и студ, и развиделяване; и сърцето пак преливаше от мъка.

Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата. Но в онова дъждовно утро не можех да се откъсна от приятеля си. (По-късно разбрах – уви, много късно! –
причината за това.) Бях се качил заедно с него на кораба и седях в кабината му сред разхвърляните куфари. Гледах го продължително, настойчиво, когато се извръщаше настрани, сякаш исках да запечатам в паметта си една по една всички подробности на физиономията му – светлите синьо-зелени очи, пълното младежко лице, изящното гордо изражение и най-вече благородството на ръцете му с дългите тънки пръсти.

В един миг той улови погледа ми, който се плъзгаше по него жадно, сякаш го изпиваше; извърна се с онова подигравателно изражение, което приемаше, когато искаше да прикрие вълнението си. Погледна ме с крайчеца на окото; разбра. И за да прогони тъгата при раздялата, ме запита, като се усмихваше иронично:
– Докога?
– Какво докога?
– Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там, в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим.

Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.
– Може, разбира се, и да не ги спасим – добави той, – но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? „Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!“ Напред тогава, учителю, ти, който учеше... Ела!