Хартиената книга

Умира ли хартиената книга? Има ли място за нея в света на все по-съвършените и удобни мобилни устройства за четене?

Възможно ли е да съществува в симбиоза с електронната си сестра или е обречена да потъне в забвение и в един момент кротко да легне на рафта в някой музей, където децата на бъдещата дигитална ера ще я гледат със същото любопитство, с което ние разглеждаме пещерните рисунки, останали ни в наследство от някой космат неандерталец?

Ако зададете въпроса в кой да е интернет форум е твърде възможно виковете "Разпни го!"  да заглушат убедително "Осанна".

Да, хартията като платформа има недостатъци - обемна е, не е екологична, скъпа е, изисква повече работа и опитни специалисти, за да бъде превърната в книга.

Има обаче и много предимства, които няма как да бъдат отречени. Безспорните гении Жан-Клод Кариер и Умберто Еко разнищват въпроса в разговор с  Жан-Филип дьо Тонак в книгата "Това не е краят на книгите". Същата вече може да се намери на български и е бъде достъпна и в нашия сайт.

Ето няколко забележителни цитата от нея, предоставени специално за ciela.com:

За голото тяло като „книга”

Жан-Клод Кариер: В „Паулиска или модерната порочност, неотдавнашни спомени на една полякиня” – роман от края на XVIII век, публикуван през 1798 г. има една сцена, която винаги съм искал да адаптирам за киното. Един печатар открива, че жена му изневерява. Има и доказателство: писмо, което тя е получила от любовника си. Тогава съпругът набира текста върху печатната преса, съблича жена си, връзва я за една маса и отпечатва писмото върху тялото й колкото може по-надълбоко. Голото бяло тяло става хартия, а жената, викаща от болка, завинаги се превръща в книга.

Да отпечаташ любовно писмо върху тялото на провинила се жена – не е ли това страстта на печатаря или, в най-лошия случай, на писателя?

За драскането по книгите и писането в полетата

Умберто Еко: Притежавам книги, които за мен имат стойност не толкова заради съдържанието им или защото са рядко издание, а заради следите по тях, оставени от някой непознат. Например, като е подчертавал текста понякога с различни цветове или като си е писал бележки по полетата... Е, да, винаги си казвам, че не трябва да се подчертават пасажи или да се пише по полетата на стара и ценна книга. Но в същото време си давам сметка какво би представлявал екземпляр от някоя стара книга с бележки, направени от ръката на Джеймс Джойс например... И предубежденията ми начаса се изпаряват.

За авторите откачалки и малоумните книги

Умберто Еко: Познавате прочутия доктор Тисо и неговите изследвания върху мастурбацията като причина за слепота, глухота, de­mentia precox и други поражения върху здравето. Бих добавил и творбата на един автор, чието име не си спомням. Тя е посветена на сифилиса – опасен не пора­ди друго, а защото можел да предизвика туберкулоза. Някой си Андрийо през 1869 г. пише книга за вре­дата от клечката за зъби. Никому неизвестният госпо­дин Екошар пък е посветил изследванията си върху различните техники за набиването на кол. Друг един, с фамилия Фурнел, през 1858 г. се развихрил да доказва ползата от боя с пръчки и се аргументирал с цял списък известни личности – писатели и други творци, които са били наказвани с пръчка: от Боало до Волтер и Моцарт.

Жан-Клод Кариер: Не забравяйте и Едгар Берийон, член на Френската академия, който през 1915 г. пише, че изпражненията на германците са по-обилни от тези на французите. И че по обема на екскрементите им се познава откъде са минали. Всеки пътник би могъл да разбере, че е пресякъл границата между Лотарингия и съседното немско графство, като наблюдава количеството на фекалиите покрай пътя... Берийон говори безспир за „полихезията при германската раса“. Дори това е заглавието на една от книгите му.

За дипломните работи и дисертациите

Умберто Еко: През 70-те години написах книга с подробни указания как да се напише университетска дипломна работа, между другото – преведена на всички езици. Там давах съвети за целия работен процес и един от тях беше никога да не се избира съвременна тема. Защото или ще липсва библиография, или ще буди маса съм­нения. „Винаги избирайте, настоявах аз, класически теми“. Защото по-голямата част от днешните студен­ти ги влече все съвременната тема. Получавам купища дисертации, посветени на моето творчество. Ама това е лудост! Как се пише за човек, който все още е жив?!

За самиздат и „се-фе-тата” (самофинансиращите се автори)

Умберто Еко: Системата "самиздат" е доста старичка. Има книги от XVII век, публикувани в градове, които например носят името "Франкополис" или нещо от този род – очевидно измислени. Обикновено това са били книги, чиито автори биха могли да бъдат обвинени в ерес. Поради това писателите и издателите са ги издавали тайно по тази система. Ако в библиотеката си имате книга от същата епоха, върху чиято титулна страница не фигурира името на издателя, със сигурност книгата ви е апокрифна. Не са липсвали такива случаи. Ако сте живели по времето на Сталиновата диктатура и не сте били съгласни с идеите на Партията, единственото, което бихте могли да направите, е да прибегнете до самиздат. Книгата ви би могла да се разпространи, повече или по-малко, единствено по тайни канали. Днес интернет публикуването е модерна форма на "самиздат", защото са единственият начин да разпространите идеите си, ако живеете в диктатура и искате да избегнете цензурата. Всеки, който навремето се е занимавал със "самиздат" за сметка на свой страх и риск, сега може да разполага текстовете си без особена опасност директно в мрежата.

За недалновидността на издателите

Умберто Еко: „Може би съм мал­ко ограничен, но не мога да разбера защо трябва да се посветят тридесет страници, за да се разкаже как някой се върти цяла нощ в леглото си и не може да заспи“. Това е първият издателски отзив за „По следите на из­губеното време“ на Марсел Пруст. За „Моби Дик“ пък заявяват: „Малко вероятно е тази творба да заинтригу­ва младите читатели“. По повод „Мадам Бовари“ пи­шат на Флобер: „Господине, погребали сте романа си в бъркотия от детайли, които са добре обрисувани, но напълно излишни“. На Емили Дикенсън казват: „Всич­ките ви рими са неправилни“. Колет, току-що напи­сала „Клодин на училище“, чува от издателя: „Боя се, че няма да продадем повече от десет екземпляра“. След като прочитат „Фермата на животните“, обясняват на Джордж Оруел, че „е невъзможно да се продаде исто­рия за животни в Съединените щати“. За „Дневникът на Ане Франк“ мнението е следното: „Това момиче, изглежда, няма никаква представа, че книгата ѝ буди единствено любопитство...“. Само че проблемът не е само при издателите. Съществува и при холивудските продуценти. Ето преценката на един „ловец на талан­ти“ за първото изпълнение на Фред Астер през 1928 г.: „Не умее нито да свири, нито да пее, на всичко отгоре е плешив. Донякъде му се удава да се изрази чрез танца“. А за Кларк Гейбъл учудено възкликват: „За какво ни е човек с такива уши?!“

За комбинираната продажба на книга с вестник

Умберто Еко: Всъщност пресата успя да отведе нечетящи хора при книгите. Как ли? Така стана в Испания, Италия, но не и във Франция. Някой ежедневник предлага на читателите си срещу съвсем скромна сума книга или DVD заедно с вестника. Книготърговците отрекоха тази практика, но тя въпреки всичко се наложи. Спомням си, че когато романът „Името на розата” беше предложен безплатно като добавка към вестник „Република”, вестникът продаде 2 милиона екземпляра вместо обичайните 650 000. А това означава, че романът ми е достигнал до 2 милиона читатели (и ако човек се размисли и стигне до предположението, че една книга ще заинтригува цялото семейство, можем предпазливо да изречем числото 4 милиона). Може би книготърговците е имало за какво да се тревожат. Но когато шест месеца по-късно се направи равносметка за продажбите през полугодието в книжарниците, се оказа, че продажбите на джобните издания наистина са намалели, но съвсем незначително. А това пък означава, че онези 2 милиона не са били хора, които редовно посещават книжарниците. Спечелили сме нови читатели.

За пиратството на книги

Умберто Еко: Само преди няколко години "Патрологията" на Мин (в 221 тома!) се предлагаше на CD-ROM. Не си спомням точно цената, но беше към 50 000 долара. На тази цена изданието можеше да бъде купено единстве­но от големите библиотеки и оставаше недостижимо за бедните изследователи, въпреки че в средите на ме­диевистите тутакси започна весело пиратство. А в момента с най-обикновен абонамент можеш да получиш онлайн достъп до цялото съдържание. Същото стана и с „Енциклопедията” на Дидро, която съвсем неотдавна издателство "Робер" предложи на CD-ROM. Днес я намирам онлайн напълно безплатно.

Умберто Еко: В същия дух Алесандро Манцони публикува през 1827 г. "Годениците" и има доста голям успех благодарение на тридесетина пиратски издания, излезли по цял свят, макар че лично не му носят никаква печалба. Замислил да създаде и илюстровано издание с издателя Редаели от Милано и художника от Торино Гонин и да контролира отпечатването том по том. Някакъв неаполитански издател започнал да прави пиратски копия седмица след седмица, но в тази авантюра загубил всичките си пари.

За кибер цензурата и кибер диктатурата

Жан-Клод Кариер: След като дори аз мога да открия в моя документ всички употреби на някоя дума чрез опцията „Find” и да ги премахна само с едно кликване, защо да не допуснем, че има информационна цензура, която ще успее да махне избирателно само една дума или група думи във всички компютри на планетата?

Умберто Еко: Една диктатура, която би искала да унищожи всякаква възможност чрез интернет хората да достигат до извора на информацията, би могла без проблем да разпространи вирус, за да унищожи всички данни в персоналните компютри и по този начин да предизвика гигантско информационно затъмнение. Може би няма да успее да ликвидира всичко, защото съхраняваме ценните си данни и на флашки. Но все пак твърде вероятно е акцията на тази кибер диктатура да успее и да унищожи близо 80% от нашите бази данни.

За безпомощността на дигиталните носители

Умберто Еко: Нито един съвременен компютър не може да прочете първите дискети, които вече принадлежат към праис­торическата епоха на информатиката. Търсих усилено първата версия на моя роман „Махалото на Фуко“, коя­то бях записал на дискета през 1984 или 1985 г., но без успех. Ако бях написал романа си на пишеща машина, щях да си го имам.

Жан-Клод Кариер: Можем все още да четем текст, напечатан преди пет века. Но не можем да разче­тем касета или CD-ROM, които са създадени само пре­ди няколко години. Освен ако не запазим всички стари компютри в мазетата си.

  Когато се появи DVD-то, помислихме, че най-сетне разполагаме с идеалното средство, което ще реши про­блемите ни със съхраняването на филмите и ще ни спести организирането на съвместни видеопрожекции. До този момент нямах собствена филмотека. Тогава си казах, че благодарение на DVD-то най-сетне разпола­гам със „собствен траен носител“. Сега пък ни примам­ват с дискове, чийто формат е извънредно малък, но за да разчетем съдържанието му, ни трябват нови четящи устройства. Те, както и устройствата за четене на елек­тронни книги, побират и значително количество фил­ми. Добрите ни стари DVD-та ще идат на свой ред в зимника, освен ако не запазим старите си устройства, за да можем да четем съдържанието им. Впрочем това е и една от тенденциите на нашето време: да събираме изобретенията, които технологията хитро се старае да демодира. Един приятел, белгийски кинотворец, пази в мазето си 18 компютъра само и само да може да гледа стари филми. Разказвам всичко това, за да подчертая, че няма нищо по-нетрайно от трайните носители на информация.

  Със CD-ROM-овете е свършено. DVD-тата скоро ще ги последват. А и както ни предупреждават, не се знае дали в бъдеще ще разполагаме с достатъчно енергоизточници, за да могат апаратите ни да работят. Нека само да си припомним големия токов удар в Ню Йорк през юли 2006 г. И да предположим, че той се раз­пространи на много места и че трае дълго. Без електри­чество всичко е изгубено. Начаса. Но в замяна на това, когато цялото ни аудиовизуално наследство изчезне, ще имаме възможност да четем книги – на дневна свет­лина и на свещи вечер.