Интервю с Алек Попов

Интервюто е взето от Людмила Габровка. Можете да видите оригиналната публикация във в. Монитор - тук. 

- Г-н Попов, героините в новата ви книга „Сестри Палавееви” стават партизанки през Втората световна война. С какво точно ви провокира този период от историята ни?

- Вижте, досега съм се интересувал повече от бъдещето. Писал съм доста фантастика и дори имам награди в тази област. Част от феновете ме познават именно като писател фантаст. Бъдещето винаги ме е привличало със свободата на въображението, която предоставя. Но изведнъж си дадох сметка, че миналото дава не по-малка свобода. Въпрос на гледна точка. Втората световна война е много динамично и съдбоносно време, през което се полагат основите на съществуващия и досега световен ред. Аз съм израснал с разказите за бомбардировките над София, за суматохата, за евакуацията… Градски хора отиват на село, смесват се с народа, минават през редица премеждия. Кой знае защо евакуацията ми се струваше нещо много привлекателно, може би защото съм я свързвал с извънредната ваканция. Войната, както и природните бедствия винаги са привличали писателите. Доста време се чудих как да я подхвана, изписах много страници, които впоследствие не влязоха в книгата, докато накрая просто скочих в историята и се оставих да ме понесе.

- Хората свързват партизанските книги с „Митко Палаузов” и „Овчарчето Калитко”, какво ново внася романът ви в тази представа?

- „Сестри Палавееви” е книга, писана 20 години след края на комунизма, и мисля, че това е определящо. Няма цензура, нито автоцензура, нито социалистически реализъм, нито генерална линия, нито пропаганда... Чувствах се напълно свободен, а свободата работи по особен начин в главата на човек и резултатите винаги са неочаквани. Съмнявам се, че много хора вече помнят книгите, които цитирате. По-младите вероятно никога не са чували за тях. В моята младост обаче това бяха приключенските романи и аз съм ги възприемал именно така, без да отчитам идеологическия момент. Ние бяхме потопени в този контекст и това сякаш не ни правеше впечатление. От дистанцията на времето тази стилистика изглежда много странно. Тя поражда едно особено чувство на неудобство, дори срам... Историите, които разказвам, ситуациите и диалозите просто няма как да се случат в тези класически партизански романи.

- Не се ли опасявате, че трагикомичната нотка в романа ви ще подразни част от читателите?

- Който се бои от мечки, да не ходи в гората. Винаги съм смятал, че изкуството трябва да поражда дебат, да предизвиква нещо в читателя – ако не сълзи на възторг, поне страх, шок или смях…Така че и раздразнението върши работа, стига човек да не остава безразличен. Мисля, че българите са свикнали с гротеската, особено политическата гротеска – през последните години това е един от най-популярните жанрове.

- Периодът на партизанското движение винаги е бил политизиран. След 23 години преход научихме ли се обективно да преценяваме миналото си?

- Трудно ще се отдели политиката от партизанското движение, тъй като тя е в същността му. Трябва още много вода да изтече и пак няма да е лесно. Това се драматични събития, свързани с болезнени спомени и родови травми, които продължават да разделят обществото ни. В крайна сметка става дума за необявена гражданска война, продължила години наред с различна интензивност. Най-лесно е да кажеш: няма да се занимавам с този период. Но това не може да стане, защото миналото упорито продължава да се занимава с нас. Лично за себе си предпочитам да го видя през призмата на абсурда и иронията. Това е нещо като противоотрова срещу историята и идеологиите.

- Намирате ли общи черти между тогавашния период и съвременността?

- Хората се променят, но социалните противоречия остават. Средствата днес са по-рафинирани и методите на въоръжената борба по-рядко се използват за решаването на класови конфликти. Политическите репресии във вида и обхвата, прилагани от тоталитарните режими на 20-и век, също са напълно отречени и надявам се, невъзможни.  Въпреки това нездравата жажда за власт, алчността и човешката гордост продължават да пораждат най-уродливи форми на експлоатация и зависимост, срещу които всеки честен човек би въстанал. Съпротивата като човешко състояние днес е не по-малко актуална от преди, а изкуството, както обикновено, е една от най-популярните й платформи – не толкова защото може да промени нещо, а защото пренася непокорния й дух през времето.

- Кога идеализмът на хората, които са искали да променят света към по-добро, е бил по-силен – тогава или сега?

- Идеализмът може да бъде много опасен, когато прерасне във фанатизъм, а това, уви, е естественото развитие на идеите. Те клонят винаги към крайности, защото водят борба за оцеляване като живите организми и тази борба е безмилостна. Мнозина са загинали заради идеите си, но още повече са били погубени заради идеите на други хора. Целта на идеите не е непременно да направят живота ни по-добър, а да се разпространят. Понякога скептицизмът е за предпочитане, макар да ни изправя пред по-трудни избори. Във всяка добре свършена работа има зрънце идеализъм. Но трябва да приемем, че много хора са допринесли за промяната на света към по-добро и без да са чак такива идеалисти...

- Вие лично на какво сте привърженик – на модерната глобализация, която те провокира да пресечеш границите, или на патриотизма от миналото?

- Глобализацията не трябва да отнема шанса на местните хора да се развиват. И все пак, оставени без предизвикателства, локалните общности се капсулират и в крайна сметка дегенерират. Нито митът за глобализацията като панацея, нито връщането към отживялата патриотарска риторика вече вършат работа. Аз съм привърженик на креативното общуване между нациите. Но на равноправна основа. Не може да искаш само да продаваш разни неща на другите, без реално да купуваш нищо от тях. Нито само да ги поучаваш, без да се опиташ да вникнеш в опита им или да вземеш нещо от него.

- Какво е сгрешено в българския модел на демокрация, че преходът продължи повече и от най-песимистичните прогнози от края на 1989 и началото на 1990 г.?

- Мен ако питате, преходът в Източна Европа никога не е свършвал, а в Западна, както виждате, също текат непрекъснати промени. Може би е време да престанем да мислим по този начин за процесите – като достигане до някаква крайна точка, отвъд която всички проблеми изчезват. Това много прилича на пътуването ни към комунизма. Ние и тогава бяхме все в преход: първо от капитализъм към социализъм, после към развит социализъм и т.н. Ако имаше нещо, което можеше да помогне на България, това бяха образованието, науката и културата. Този потенциал беше създаден с големи усилия и жертви, а в един момент държавата просто го зачеркна и се ориентира към модели от Третия свят. И затова няма защо да се изненадваме, че и проблемите са ни като на Третия свят…

- Освен протести какво друго може да направи обикновеният човек, за да промени ситуацията в страната към по-добро?

- Да се обучава. И да се самодисциплинира. Двете вървят ръка за ръка. За да можеш да формулираш исканията си и най-вече да ги наложиш, се изискват познания, методология и систематичност. След първоначалния порив на масите често настъпва объркване, защото се налага да се изработи определена програма и да се следва. За да знае какво иска, човек трябва да познава и себе си. Трябва да има ценностна система, според която да ориентира целите си. Защото, ако иска просто да заеме мястото на тези, които доскоро са го тъпкали и да тъпче останалите, това няма особено да промени ситуацията.

- Как може да бъде развит интелектуалният потенциал на нацията?

- Преди всичко, като не се пропъжда в чужбина… Способността на този потенциал да се възпроизвежда не е безкрайна. Най-важното е да не се пречи на хората да реализират идеите си, стига, разбира се, да не навреждат на останалите. Когато непрекъснато ти казват „това не може да стане”, постепенно губиш мотивация да се развиваш или избираш друго място, където „това може да стане”.

- Кой е най-големият проблем пред литературата днес – високият ДДС, който прави книгите още по-скъпи; нелегалното им копиране чрез интернет; нарастващият брой графомани или нещо друго?

- Най-големият й проблем е малкият пазар. Малко са хората, които четат на български и боя се, че няма да стават повече. Затова трябва да създадем подходяща динамична среда, която да й позволи да се развива. Нуждаем се от институция, която да насърчава преводите и директно да подпомага създаването на произведения, способни да се наложат на международния пазар. За целта трябва да се генерират и съответните фондове. Убеден съм, че трябва да се създаде Национален фонд за литература, както има фонд за научни изследвания. Между изкуствата и иновациите има пряка връзка. Тъй като интернет и високите технологии се превръщат във все по-важен фактор за разпространението на текстове, филми и музика, налага се да се изработи механизъм, по който част от приходите от тази дейност да се връщат обратно при създателите на интелектуални продукти. Мисля, че държавата и бизнесът трябва да узреят за това социално отговорно решение, без което рано или късно ще се превърнем в интелектуална пустиня.

- Според вас какво трябва да се промени в учебната програма, за да се стимулира интересът на учениците към книгите и историята на България?

- Трябва да се промени гледната точка. И да се смени езикът на преподаването… В момента всичко е много архаично, макар да има известни плахи опити за разчупване, но истината е, че инерцията е много силна и малцина дръзват да й се противопоставят. Много пъти съм го казвал и няма да се уморя да повтарям, че българското училище трябва да преподава повече знания, свързани с модерното изкуство, историята на културата и идеите. Това ще отвори хоризонта на младите хора, ще даде тласък на мисленето им и ще им помогна да се ориентират в културните кодове на модерната цивилизация.

- Ако имате възможност да бъдете пак културен аташе в Лондон, как бихте убедили англичаните, че българите не сме страшна напаст, за каквато напоследък сме представяни?

- Не мисля, че има опасност да ме изпратят отново… Напоследък наблюдавам паническите опити за дискриминация на мигриращите работници от по-бедните държави на ЕС и съзирам в тях упадък на духа, дребнавост и провинциализъм, каквито обикновено се приписват на нас. Липсата на солидарност и късогледото съзнание за самодостатъчност един ден може би ще изиграят лоша шега на тези, които обръщат гръб на основополагащи европейски ценности.