Интервю с Вида Огненович

Вида Огненович е сръбска писателка, драматург и режисьор. Родена е през  1941 г. в днешна Черна гора. Детството си и ученическите години прекарва във Войводина и в Сърбия.  През 1963 г. завършва литература във Филологическия факултет на Белградския университет, а през 1965 – режисура в Белградската академия за театарално, филмово и телевизионно изкуство. Специализира в Сорбоната, Париж, а защитава магистърска степен в университета в Минесота, САЩ през 1972 г.

От 1974 до 1979 година работи като асистент във ФДУ в Белград. Има четиригодишен мандат като директор на Народния театър, след което остава там като режисьор. Гост-професор в университите в Лос Анжелис и Чикаго, както и в почти всички големи университети в САЩ през периода 1981 – 1999. Професор в Академията по изкуствата – Нови Сад.

Като режисьор има повече от сто постановки, част от които по нейни собствени текстове.

Прозаични творби: събрани приказки Отровно мляко от глухарчета : (Просвета, Београд, 1994) и Старият часовник (Просвета, Београд, 1996), Най-добрите разкази на Вида Огненович (Просвета, Београд, 2001), романите Къщата на мъртвите мириси  (Просвета, Београд, 1995)  и Прелюбодейци ( Стубови културе, Београд, ) драми: Меланхолични драми (СКЗ, Београд, 1991), Девойката със сините коси (Арс драматика, Београд, 1994), Последни комедии (СКЗ, Београд, 1994), Милева Айнщайн, както и събрани драми в три тома (Стубови културе, 2000, 2001, 2002).

Носител е на много престижни литературни награди, между които : 1994 – книга на годината, Андричева награда за разкази – 1995, наградата Бланко Чопич за проза – 1996, наградата Лада Костич за роман – 1996, наградата Пая Марконич Адамов за проза 1997,  награду Романда Сербика за проза (1998), наградата Стефан Митров Љубиша за цялостен принос в литературата (1999).

Прозата и драматургията й е преведена на английски, унгарски, македонски и немски.

Председател на Сръбския ПЕН – клуб.

Вида Огненович е един от най-авторитетните дисиденти в Сърбия от времето на Слободан Милошевич, основател на Демократическата партия и настоящ неин зам.председател.

В момента Вида Огненович е посланик на Република Сърбия в Дания.

Интервюто взе Севда Гайдарова-Димитрова. Публикувано е във вестник "Култура".

Романът Ви „Прелюбодейци” се занимава с проблема за идентичността. Вие самата сте родена в Черна гора, завършила сте гимназия във Войводина, живеете в Белград – Сърбия, живели сте във Франция и Съединените щати, два пъти посланик на Сърбия – след първия мандат в Норвегия, сега в  Дания . Кое отрежда Вашата идентичност?

Вида Огненович: Старая се моята идентичност да се определя преди всичко от това, което правя, от моя светоглед и действията ми в неговите рамки. Всички други факти от моята идентичност, според мен, са или дадености, на които не съм можела да въздействам, или пък са резултат на стечение на житейски обстоятелства и различни въздействия в личен или професионален план. Струва ми се, че този фамозен въпрос за корените е попаднал в някаква странна мистификация, а не рядко той се фалшифицира или с него се злоупотребява. Естествено, не мисля нищо лошо за потребността човек да научи колкото може повече за произхода си. Търсенето на информация за своите корени наистина е естествено и ако щете дори полезно. Но понякога ми се струва, че хората надценяват тези открития. Всъщност най-често очакваме някакви прекрасни черти на характера, които са красели нашите предци, та и ние самите да се облегнем на тях като на генетичен наследствен материал. Ами какво ще стане, ако намерим съвсем други неща? Добре, и това може да бъде важно, за да вземем решение за собствения си път, но искрено казано, който очаква, че с изучаването на гробниците на предците ще научи всичко за себе си, е жертва на романтична заблуда, защото колкото и да са важни гените, те не са бетонен неизменен бастион на личността ни.    

Проблемът за търсенето на идентичността присъства трайно в модерната сръбска литература (например романът на Владислав Баяц „Хамамът Балкания”, който Сиела издаде преди две години и който също имах удоволствието да преведа на български език). Има ли според Вас за това и политически причини от съвременната история на Сърбия?

Вида Огненович: В романа „Хамамът Балкания” става дума за стремежа в страданието да се запазят факти от наследството и националната идентичност на човек, който като дете насила е отведен от родното си обкръжение в съвсем различна среда. В този случай това е изтъкната историческа личност, великият везир Мехмед паша Соколович, което само с това дори представлява привлекателно литературно предизвикателство. Съвременната история не само на Сърбия, а за съжаление и на света,  е пълна с примери на насилствено преместване. Понякога ми се струва, че една четвърт от жителите на планетата са постоянно в травматично бягство от насилието и бедите на войната, а от друга страна голяма част от глобалното население избира място къде да работи и да пребивава според условията, които са най-добри за него, което е велико постижение на гражданската свобода. С други думи, всяко насилствено предизвикано, а не доброволно решение къде да живее и работи  човек предизвиква известна травма и засилва носталгичните усещания и желания.  Тогава националната идентичност се проявява и като поле, на което се дава отпор на насилието, и като важен фактор  на узурпираната някогашна сигурност.  Заедно с това ражда и един феномен- националната идентичност да се редуцира до значението на кръвта и земята, в което се коренят различни хиперболизации и сблъсъци.

Българският читател се среща за първи път със завършена Ваша творба. (преди това е публикувана единствено приказката Отровно мляко от глухарчета в превод на Ася Тихинова). Дали бихме могли да я определим като ключ към творчеството Ви? Заглавието „Прелюбодейци” излъчва известен архаизъм, а героинята Ви е една еманципирана, модерна, високо образована жена. Аз поне откривам известно напрежение в този контраст.

Вида Огненович: Да, известно напрежение, както казвате, може би е неизбежно в този случай. Героинята на моя роман има твърде сложни проблеми, които възникват след като изненадващо тя научава някои неща за произхода си. И самата тя би ги понесла доста леко, защото ги възприема като зряла личност – отраснала и формирана, и за нея не е определящ произхода й, но непосредственото й обкръжение има съвсем друг поглед към тези неща. И тогава тя открива колко всъщност хората робуват на вкоренените схващания, колко малко се опитват да разсъждават извън тези рамки. Тъй като преживява и класически нервен срив, решава да се опита да изследва всички причини за състоянието си. Такъв самоанализ може да направи само личност с добро образование, която не е ограничена от повърхностните клишета, а освен това може да различи факта от фалшификата.

Цялостното поведение на героинята Ви води до идеята, че идентичността е плод на индивидуален опит, придобит в определени обективни условия. Как модерният човек в глобалния свят може да постигне своята идентичност?

Вида Огненович: Не знам дали съществува формула за това, но най-добрият начин е да се възприемат селективно даденостите, т.е. да се оказва съпротива на общоприетите модели, които се диктуват от МОЛ-овете, търговските центрове и рецептите за щастие. В стремежа си да се докоснем до житейските удобства, които осигурява технологичният напредък в развитите общества ние, хората от страните в преход, се изгубваме в изобилието на предлаганото и пропускаме да видим, че това са отливки с една и съща форма, които ни уеднаквяват, следователно ни ограничават. Идентичността на хората се определя и опакова от службите по маркетинг, които ги делят на такива, които пият кока кола и на такива, които не пият, на такива, които ядат и пропагандират здравословното хранене и на такива, които са принудени да ядат това, което им се предложи в супермаркета. И едните и другите гледат едни и същи ситкоми по телевизията, четат едни и същи забавни романи, които в литературата са същото, което е бързото хранене. И така във всичко това идентичността се превръща в продукт на успешното менажиране на потреблението. 

Дали това не е закъснялата еманципация на човека от Балканите от патриархалния модел на семейството?

Вида Огненович: Сигурно е така, затова травмата от бързата и повърхностна инстант-еманципация под влиянието на мас медиите е по-дълбока. Еманципацията трябва да бъде продукт на естественото съзряване на едно общество, а не продукт на сурова медийна пропаганда. Балканското семейство се е освободило от изтезанието на всемогъщия глава на семейството, а след като престава да бъде предприятие, което държи да бъде заедно, за да не се разпилява припечеленото, престава да се струпва на едно място. В условията, когато главата на семейството вече няма ролята на хранител на семейството, защото с образоването на децата независимо от пола им се намаляват икономическите причини да се живее в многолюдна задруга, семейството става общество, което освен по практически причини се основава и на избора по любов. Мисля че този много важен факт – избор по сродност и емоции – трябва да го браним от нападението на пластмасовия модел на сурогатната свобода в нещата, в които трябва да доминират чувствата.  

Защо лишавате героинята си от „патерици” в търсене на собственото й Аз? Тя узнава в зряла възраст, че е осиновена, съпругът й я напуска, няма деца, отчуждава се по собствено решение от любимата си работа. Изправяте я оголена срещу цялата социална система, която ежедневно насажда определени стереотипи. Такъв ли е според Вас съвременният човек? Беззащитен и оставен сам на себе си.

Вида Огненович: Да, такъв е. Раним и самотен въпреки фантастичното развитие на средствата за комуникация. Всъщност е сам и безпомощен, понякога преднамерено, друг път по стечение на нежелани обстоятелства излиза от зададените обществени схеми за щастие и уреден, чети предвиден и предрешен, живот. Всички тези отредени представи за човешки права, индивидуални свободи, свобода на избора, всичко това е всъщност готовността на човека да се пребори за тях, защото не бива да се забравя човешката потребност за надмощие, изтъкване, завоюване на първенство, за самоутвърждаване, и всичко това спрямо други хора. И което е най-важно, не бива да забравяме, че на първо място човекът е емоционално същество.

Сблъсъкът на индивида със системата от ценности и стереотипи на обществото сякаш не е толкова актуален като тема в последното десетилетие, за разлика от 70-80 години на миналия век. Какво отново я извиква на живот, според Вас?

Вида Огненович: Не, не, този сблъсък остава, само дето същината е различна. За щастие, обществото напусна схемите на идеологическите диктатури, личността придоби място в обществения ред. „Аз” вече не е прокълнато лично местоимение, с което се изтъква нечий ревизионизъм в сравнение с предписаното „ние”. Само трябва да свикнем с тази изненадваща възможност. Ето този човек, който се опитва да се справи, който изпитва предимствата на новите условия и се стреми да се пригоди към тях, освободен от постоянните подозрения, той е съвременният литературен герой по нашите ширини. Човекът с голямото бреме на ужасния опит върху плещите си, заплашен от изненадващата свобода, за която не е докрай готов. Той или се стреми да компенсира изгубеното време, когато е пил лоши напитки и е живял в страх да не разкрият мислите му, а сега де опитва да се домогне до забранените плодове от всякакъв вид. Или пък люто се гневи на това време, което според него е все по-бездушно, защото в бързината да се демократизира и свикне с пазарната икономика не вижда и пренебрегва основното човешко задължение – отговорност пред хуманността.

Разказът върви в Аз-форма, но в него всеки персонаж, макар и видян през очите на главната героиня, говори със свой глас. Повествователят физически отсъства. Това ли според Вас е посоката на развитие на съвременния роман, има и такова мнение, че читателският вкус сякаш носталгично се връща към класическия роман?

Вида Огненович: Не знам, но мога да свидетелствам, че е много трудно да се пише в първо лице. Най-вече защото обсегът на разказа се стеснява до преживяванията на главния герой, а това затормозва ритъма и темпото на работа, а след това и защото гледната точка е твърде статична. Но в този случай предметът и темата изискваха такъв подход, защото всеки друг  подход в описанието би претоварил главната линия. Единственият начин да се покаже в детайли целият този корпус от чувства, причините и последствията от тях наистина е самоанализът, прецизната и бих казала безпощадна интроспекция, на която се подлага героинята.

Вие сте уважаван драматург и театрален режисьор в Сърбия. Дълго време и директор на Националния театър. Намери ли съвременният театър мястото си в ежедневието ни от виртуални реалности?

Вида Огненович: Да, и то в истинския смисъл на думата. Театърът по своята природа е свързан с момента, в който се създава, било то с добри или лоши последствия. Мисля, че истинският, творчески смелият и свободен театър днес изпреварва и като израз, и като експеримент времето си. Естествено, говоря за некомерсиалния театър, за който печалбата не е основният порив. Ясно е, че никакъв голям напредък не трябва да очакваме от повърхностния, забавен, булеварден театър за еднократно разнообразие. Той няма и други амбиции освен малко да разпусне публиката и да допринесе за доброто й настроение преди или после вечерята. И затова е ясно, че той възприема успешни модели без да търси самобитен израз. 

Вие сте председател на Сръбския ПЕН клуб, който преди година беше и домакин на поредния световен конгрес на ПЕН.  За какво си говорят днес писателите, от какво се тревожат?

Вида Огненович: Най-много говорим за литература, а сме загрижени заради катастрофичните предвиждания, че книгата е заплашена от опасността да бъде съвсем потисната от електронните средства за комуникация. И хората са загрижени заради това. Веднага искам да кажа, че аз не споделям тази загриженост. Не вярвам в катаклизма на книгата. Масовите информации колкото и бързи, достъпни и ефикасни да са в привличането на вниманието, не могат да изтласкат потребността на човека за интимен диалог със света, опакован за него между кориците на книгата. Книгата съдържа и предлага нещо особено, отделено с много труд и внимание от множеството събития и предпоставки, а читателят с отварянето на първа страница започва диалог с всичко, което е написано в нея. Прелиствайки страница след страница, той бавно си създава впечатление, че всичко, което открива на тези страници, е предназначено за него лично и това впечатление до голяма степен е вярно. Докато пише писателят, доколкото въобще мисли за читателя, не мисли за множеството, а за единствения, отделния читател, който наведен над неговата книга, следи мислите му и се опитва да ги разбере, възприеме или отхвърли. Тези отношения, ще се съгласите, не е лесно да бъдат постигнати от студения екран. Липсва мирисът на хартия и шумоленето на прелистваните страници. Нали така?