Николай Табаков препоръчва...

Човекът на духа! Така се казва тази книга. И има защо. Подозирам, че читателите, истинските читатели, са онези, които знаят разликата между четиво и литература, онези, които отварят книгата с тайната (понякога подсъзнателна) надежда, че вътре ще намерят отговор. Защото всички ние носим в себе си поне един от онези вечни,  екзистенциални въпроси. Кой сам аз? Защо съм? Защо отглеждам децата си? Има ли Бог? Има ли прераждане? И така.

         Надеждата за отговор!

         В тази книга има опит за отговори. За много отговори. Има и  отговори. Стига да можеш да ги откриеш. При всички случаи играта е интересна. Вътре има всичко, което би зарадвало безмерно душата на негово величество – истинския читател. Така ми се струва.

         Но не е ли време за автора? Не е ли време "авторът, авторът, авторът да се появи!". И препълнената зала да трепне в овации. Време е, разбира се, но такива неща не се случват в наши дни. Залата няма да трепне. Светлините на рампата няма да премигнат. Но авторът все пак ще се появи.

         Ето го!

         Георги Каприев, философ по призвание, бургазлия по рождение, спортист по убеждение, писател в случая и крайно ентусиазиран приятел, когато се наложи. Всъщност Каприев ми изглежда като една абсолютно несуеверна личност, отдадена в Бога. (Как ви се трува това?). Но си е така, така си е.

         Освен това (ще взема да забравя), той е единственият човек, когото лично познавам, способен да се държи в непосредствеността без никакво усилие. Подозирам, че така се държат хората, преодолели себе си. Освен това (наистина забравям) този философски тип притежава характер на философ. (Не е тавтология).

         "Философи сме, за да казваме истината".

         И я казва. И никак не се притеснява от това, ами държи на думите си и ги защитава като на барикада. Опасна фигура.

         (Извинявайте, че го споменувам, но мисля, че като младеж Георги Каприев е налитал на бой в името на святата кауза или както там се казва).

         Поне така изглежда на първо четене. Изглежда още с брада, вълнен пуловер и джинси – ако е зима. Не знам, вероятно през лятото маха по къси панталони. И като споменахме думата "четене", да подхвърлим на читателя нещо и за тази странна книга.

         "Homo spiritualis" е книга за мен, за теб, за всички, които искат да разберат смисъла на живота. А това всъщност е основният въпрос на този живот, нали? Книгата е писана точно преди двадесет години и в нея няма нито един израз, нито една думичка, от която авторът да се отказва.

         Неясно – както обича да се изразява самият той.

         Аз например с лека ръка бих захвърлил в контейнера на забравата доста мои поостарелички текстове. Той обаче – не! (Спомнете си барикадите). И върви тази книга. Върви през годините, върви през въпросите, върви през душите ни. Защото – да ме прощават философите! – тази книга е литература. Поне както я разбирам аз. Първо – тя не е написана на високия, "професорски" език и не гъмжи от подчинени изречения.  И второ - авторът на тази книга, разбира се, е философ, професор на Софийския университет, преподавал е в Кьолн, в Бари и Карлсруе. Гост-лектор из аудиториите на половин Европа. Как стават тия работи? Няма нищо случайно, струва ми се.

         Защото Георги Каприев, ама самиат той, е "човек на духа".

         И още малко – ако разгърнем CV-то на професора върху някой стадион, може би ще ни стигне мястото. Поне се надявам. Книги, книги, книги. Статии, статии, статии. Членство тук, членство там. От научни титли не можеш се размина.... Но да не плашим повече читателя.

         Изредих всичко това, за да кажа на един дъх нещо от изключителна важност в случая. Ето го: големият философ Георги Каприев, големият учен Георги Каприев в случая не е нищо друго, освен – але-хоп! - блестящ белетрист.

         В книгата се разказва – бързо и неспокойно – за нашата подчиненост на нещата, на ситуациите, на ежедневния детайл. Добре, но човекът е единственото същество на тази земя, което може да отсече "не" на тези, изяждащи живота ни, ситуации. И поради най-обикновена немукаетщина, той – човекът, е способен да отхвърли гордо едната ситуация и тромаво да попадне в друга, също толкова проклета и подчиняваща. Това правим всъщност в повечето от случаите. Има ли изход? Има ли го онова нещо, което тривиално наричаме "верният път"? Е, оказа се, че го има.

         Човекът обаче може да каже "не" и на самия живот. И пак така гордо да отиде оттатък. Виждали сме го как става. Добре, ако смъртта така или иначе свързваме с вечността, какво да кажем за нейната противоположност – животът? Той не е ли също в тази категория, на вечността? Можем ли да живеем със спокойствието на тази мисъл? 

         Хайде да ви видя сега!

         И още една порода човечета надничат завистливо от страниците на книгата. Да, съществуват такива люде, които напълно разбират инфантилността на човешкото подчинение на ситуацията. Напълно схващат смисъла. Но те не се борят за пътя, те стоят във висините на собствената си егоцентричност и поразяват този глупав, глупав свят със стрелите на иронията. Карат го да изглежда още по-глупав. Те са причината думи като "свобода", "личност" и "отговорност" да приемат пейоративно значение и ние, всички ние, да изгубим смисъла. Ако светът е наистина толкова инфантилен, не е ли тяхното поведение инфантилност на квадрат?

         Пита се авторът.

         Разбира се, няма да се разпростирам върху всеки ред от тази книга, не че няма смисъл, но вероятно това са ми възможностите, пък и няма място. А, сега се досещам! Тази книжка е малка по обем, някакви си седемдесетина страници, и всеки – ако се почувства застрашен от болест, липса на вяра или лошо храносмилане – може съвсем спокойно да си я носи в горния джоб, наместо билкова лапа. Тази книга (не мога да я наричам повече книжка, ще си погубя съвестта) е книгата на абсолютното утвърждаване. И за да не съм голословен, и за да не се опитвам с всеки ред (човекът е изтъкан от слабости) да се наредя със собствените си умозрения до автора, ще цитирам. Ще цитирам, пък каквото ще да ства! Ще цитирам финала на тази книга. Ето!

         И ето: човекът поема своя кръст, своя свят, за да може именно той, светът, да стане друг, да бъде на живота, а не на смъртта. Защото залогът е много голям. Защото тук не става дума да нямаш или да имаш и да бъдеш иман, не става дума за колко и как. Речта тук е за това дали си, да си и да извикаш към битието – да бъдеш. Или да не бъдеш.

         Само ще добавя – или ти да не бъдеш.

         Скъпи читателю!