Теодора Димова: Мечтая за нормалност и човещина в нашия живот

Кога се престрашихте да посегнете за пръв път към белия лист?

Започнах да пиша, когато бях дете; водих си дневник. Давах даже сметка, че ако не запиша нещо в дневника си, то все едно не се е случило. Оттогава остана у мен усещането, че с описването на едно събитие то придобива цялостност и пълнота…

А защо започнахте първо с пиеси?
Театърът ми беше безкрайно интересен, привличаше ме магнетично.

Вие сте специализирала драматургия в Royal Court Theatre в Лондон. Помагат ли Ви драматургичните „хватки” в белетристиката?

Да, помагат ми. Например романът „Майките” има драматургична конструкция. Това е едно от нещата, с които този текст впечатлява читателя. Там са седем разказа за седем отделни семейства и седем отделни деца, които в края на романа се превръщат в убийци. Всеки един от тези разкази е изграден на принципа на драматургията – завръзка, кулминация, развръзка; и целият роман е по тази схема…

И все пак, какво Ви накара да започнете да пишете романи?

В белетристиката човек е много свободен; това е думата – свобода. За разлика от театъра, където действат строги правила и много тежки закони. И освен това, работата с екип е много ангажираща; тя носи колкото радост и удовлетворение, толкова и неудовлетворение. Защото, ако пиесата попадне в ръцете на режисьор, който вижда по-други неща от тези, които ти си вложил в текста, тогава…

Набра ли вече скорост „Влакът за Емаус”?

Първият тираж се свърши още преди премиерата. Това е доста бърза скорост. Мисля, че всяка книга има своя непредвидима съдба. Така, както не можем да предсказваме съдбата на един човек, така не можем да си представим предварително и живота на една книга. На премиерата дойдоха много хора, залата на книжарница „Хеликон” не успя да ги побере, десетки останаха навън.

Публиката си тръгна разплакана?

Деляна Хаджиянкова прочете откъс от романа. Прочете го завладяващо, силно, предаде своето вълнение и на хората. Това е огромна радост за един писател – да усеща, че книгата му стига до други сърца. Всъщност е единствената радост за писателя. \

Какво „отключи” написването на романа, как се роди идеята за него?

Всичко започна от евангелския, много известен и много мистичен епизод с пътниците към Емаус. Възкръсналият Иисус за първи път се появява пред тях. Те вървят към малкото селце Емаус на десетина километра от Йерусалим. Унили са, умъчнени, скърбящи, отчаяни. Един пътник се приближава до тях и ги пита: Защо сте тъжни? В гласа Му има благ упрек: Защо сте тъжни? И те започват да разказват за смъртта на Учителя си. Когато стигат до малкото селце, те Го поканват да вечеря с тях. Когато Той разчупва хляба, те Го познават, познават, че това е Иисус, но в този миг Той става невидим за тях. Всички ние днес сме като тези двама пътници със замъглени, скърбящи, непросветлени, безплодни очи. Иисус върви до нас, а ние не Го виждаме, не Го разпознаваме.

По Вашия роман „Адриана” бе заснет филмът „Аз съм ти”, който донесе награди на режисьора Петър Попзлатев и на изпълнителката на главната роля Жанет Спасова. Останахте ли доволна от крайния кинематографичен продукт? 

Аз, разбира се, съм пристрастна към филма, не мога да го гледам обективно. Развълнувах се, когато го видях за първи път. Освен това е прекрасно, че ролята на Адриана привлече обратно в България една толкова талантлива актриса като Жанет Спасова.

Ваш патент ли е този сугестивен маниер на писане – с дълги изречения, но и с особен ритъм на фразата, с натрупване на внушенията, които омагьосват читателя?

Когато започвам да пиша белетристика, аз първо усещам един ритъм в текста и се стремя изречението да бъде подчинено на този ритъм, който самата мен да ме увлече. Така че, при мен това не е мода, не е взаимствано отнякъде. Това и ритъмът, който ме води; има пасажи, в които изреченията са къси, нормални, насечени – там пък има друг ритъм…

Каква е тайната за написването на една хитова пиеса?

Отдадеността на режисьора, актьорите, сценографа, композитора, директора на театъра, сценичните работници – на всички, абсолютно на всички. Един текст става представление чрез целия екип. И когато това е екип от единомишленици, енергията и вълнението се предават и на публиката. Иначе, никой текст не е хитов сам по себе си. И най-хубавият текст може да бъде развален от лоша режисура.

От разрешаването на абортите през 1956 година досега са били лишени от живот над 6 000 000 български деца. На практика, едва ли има българско семейство, в което да не е извършван този ужасен грях, реално ние сме един народ от детеубийци и като такива заслужаваме напълно нерадостната си съдба и бит. Какво можем да направим, има ли изход от тази ситуация?

Абортът е тежък грях, така е. Но ми се струва, че грехът на тези, които откраднаха парите на другите, е още по-тежък. Заради тези откраднати пари, заради тази бедност са тези милиони аборти. Всъщност те откраднаха самочувствието, надеждата, радостта. Как се раждат, как се гледат деца в такава мрачна държава, от която младите хора бягат. Наскоро един ректор директно призова младите да напускат България… В мига, в който социалната атмосфера малко се подобри, се забелязва нарастване на раждаемостта. И обратно - когато несигурността, безработицата, бедността отново започнат да чукат на вратата, тя спада. Колкото е грях аборта, толкова е грях и духовното убийство на една нация. Ако сега абортите бъдат забранени със закон, раждаемостта няма да се повиши, ще се повишат само криминалните аборти.

Дълги години българският народ живя без Бога и потъваше в материята и мрака. Едно изключително обнадеждаващо събитие бе всенародната молитва пред трите чудотворни икони за спасението на българските медицински сестри, които бяха осъдени на смърт в Либия. Наскоро след това те бяха освободени като по чудо. Което ще рече, че Господ не ни е забравил, просто очаква да вдигнем взор нагоре… Не мислите ли, че молитвата е онова нещо, което най-много ни липсва – както в частното ни битие, така и в обществения живот? 

Молитвата е сила. Молитвата ни свързва с Бога. Аз не съм усетила тази молитва да е била чак толкова всенародна. Днес фейсбук е пълен с кичозни икони, призиви да кликнем върху тях и чудото щяло да стене. Това е девалвация на чудото и на молитвата, и на вярата.

Има ли място за чудеса – във Вашия живот, пък и в живота на народа ни?

Чудеса има, място за чудеса винаги има, чудеса се случват непрестанно, но тук пак ще повторя за девалвацията на духовните ценности. Това вече е проблем на нашите сетива, които огрубяват все повече, на нашето съзнание, на нашата ценностна система. Днес всичко се обяснява със случайност или съвпадение. Днес в нашия бит има много повече пошлост, отколкото преди един век например. Чудеса се случват ежедневно, но повечето хора не ги забелязват. Днес хората се впечатляват от фокуси.

Какъв човек сте и какъв човек бихте искала да бъдете?

Човек с много недостатъци съм, разбира се, съзнавам ги и се опитвам да се боря с тях, да ги изправям, това всъщност е ориста на всички ни. А бих искала да бъда много по-внимателна, по-заслушана, по-вгледана, по-разбираща. Бих искала да мога да претворявам действителността в радост и мир.

Какво Ви прави щастлива? 

Това усещане за събуждане на гражданската енергия, за общност между нормалните хора на тази страна – това много ме успокои и зарадва. Радва ме и ме прави щастлива добротата у хората. Прави ме щастлива общуването с отец Александър Шмеман, сега чета една негова удивителна книга за Литургията.

Какво Ви натъжава? 

Омразата, злобата, завистта, пренебрежителното отношение към хората. Те са заразни, предават се със светкавична скорост, засягат дори интелигентните хора, опустошават ги, изчегъртват ги вътрешно, на такива хора дори не може да се помогне, те остават като някакви слепи и глухи, осакатени същества.

Какво Ви плаши повече – животът или смъртта?

Животът изтича, смъртта приближава, това е нашата човешка участ. Смисълът на живота е да преодолеем страха от смъртта. Животът не трябва да ни плаши, дори когато живеем в такова смазано общество като нашето. Когато живеем във вярата, ние живеем в радостта. Христос умря, за да победи смъртта и да ни даде радост чрез вярата.

За какво мечтаете?

За нормалност и човещина в нашия живот. Да преодолеем истерията на нашето ежедневие и да живеем радостно, достойно, спокойно, отговорно и нормално.

Какво чувство изпитвате, когато чуете думата „политика”?

Политика не е лоша дума. Политиката стана лоша практика. В историята има десетки и стотици политици, които предизвикват респект и почит. Днес нещата са различни не само у нас.

Можете ли да направите една класация – ТОП 5 на най-великите книги?

Това е не само непосилна, но и безсмислена класация. Все пак, сред любимите ми книги са романите на баща ми, разбира се.

А с какво сте запомнила баща си – писателя Димитър Димов?

Ами аз бях много малка, когато той почина. Спомените за него са ми крайно съкровени, пазя ги навътре в сърцето си.

Върху какъв текст работите сега? 

Всяка седмица пиша за портал „Култура”. Някои от текстовете са зародиши на романи, на пиеси.

Кога и как пишете – нощем, денем, с кафе, с коняк? И какво Ви вдъхновява?

Вдъхновяват ме любовта, вярата, красотата, оттам нататък не помагат нито кафето, нито коняка. Помага обикването на героите, заживяването с тях.

Какво е талантът, според Вас?

Талантът безспорно се развива с труд, но е кощунство да бъде сведен само до труд. Преди всичко е чувствителност, способност за вглеждане, за вглъбяване. Талантът не се влияе от възрастта.

Има ли място словоблудството в литературата?

Аз лично се дразня от цинизми и непристойни изрази, отблъскват ме.

Предполагам сте чувала този анекдот – за писателя и разбойника, които били съседи по казан в ада. С течение на времето огънят под разбойника загасвал, а под писателския казан се разгарял все по-силно. Когато колегата възнегодувал, рогатите му обяснили, че пак са му преиздали книгите. В този смисъл, притеснява ли Ви отговорността пред Словото?

Натъквала съм се на реални ситуации, подобни на тази в анекдота. Отговорността пред словото не може да притеснява, тя задължава. И когато човек е отговорен, тогава не го притеснява дори казана. А когато е отговорен и пред Бога, тогава няма да бъде в казана.

Какво Ви дразни и какво Ви радва в българската литература?

Издателствата вече не действат като сито. Те пускат откровено графомански книги. А място за литературна критика в медиите няма, така че читателят изобщо не може да се оправи в книжната продукция. Не мисля, че графоманията трябва да се поощрява, защото тя замърсява атмосферата. А ме радва, когато попадна на талантлив млад човек. То е все едно си намерил бисер.

Можете ли да изброите имена?

Стефан Иванов, Дена Попова – в областта на литературата, Елена Борисова – в литературната критика, Стилиян Петров – вече доста утвърден театрален режисьор.

Възможно ли да бъдете купена?

Досега не съм била купена, надявам се и занапред да е така. Много е окаяна, жалка съдбата на купените хора. Освен това, колкото и да се укрива и прикрива, купеността винаги излиза наяве.

Мислила ли сте някога да напишете биографичен роман за живота на баща си? 

Досега не съм, занапред не зная. Това не е жанр, в който пиша. Понякога съм влагала отделни биографични детайли или спомени. В „Адриана” дописах незавършения роман на баща ми, но това не е биография, а е по-скоро срастване.

————————

Теодора Димова е автор на 9 пиеси, сред които „Без кожа”, „Змийско мляко”, „Кучката”, „Любовници”, „Невинните” и други, играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години излязоха романите й „Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам”. През 2006 „Майките” спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има единайсет издания у нас и е публикувана на десет езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. „Адриана” е преведена във Франция, а миналата година излезе и на чешки език. Предстои преводът на чешки и на „Майките”. През 2010 „Марма, Мариам” спечели националната награда за литература „Хр. Г. Данов”. Теодора Димова е колумнист към портал „Култура”. В края на 2013 излезе и последният й роман „Влакът за Емаус”.