За изложбата на художника на издателство Сиела - Дамян Дамянов

Амбициозната великолепно структурирана изложба на корици на книги на изтъкнатия художник Дамян Дамянов, организирана от книжарници „Хеликон“, част от летния фестивал „Четящият човек“, лично мен не ме изненада. Защото „Хеликон“ ще останат в историята на българското книжовно дело с високите си художествени и естетически критерии, със стойностните творци от различни области на изкуството и културата.


Два са артистичните топоса, характеризиращи творчеството на Дамян Дамянов – лаконизъм и синтез. Лаконизъм на художествения изказ, синтез на мисълта, пораждаща този изказ.

Корицата на книга външно наподобява театрален плакат. И при двете творецът е длъжен да улови заложеното послание на текста, еманацията на авторовата идея и философия и да ги облече в графично послание, едновременно разбираемо и сложно, многопластово и епидермално.

„Стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване за постигане на задачата – художествения ефект- изкуството си служи с минимум от средства“, е кредото на Гео Милев. И още: “ Изкуството дири и изтръгва от нещата тяхната есенция. Не нещата – а есенцията на нещата, не фактите – а смисъла на фактите. Това е синтез...“

Емблематични са споровете между издатели, автори, художествени оформители, литературни агенти и книжари какви точно трябва да бъдат кориците на книгите, чиято същност е художествена по характер и които принадлежат на словесното изкуство.

Защото ако за корицата на специализираната техническа литература, например, е достатъчна математическа формула, инженерна схема или архитектурен ескиз, чието изпълнение често пъти е по силите на всеки сръчен компютърен специалист, то при художествената литература авторът на корицата често пъти е равнопоставен с автора на текста, нещо повече – той допълва текста и в някакъв смисъл става съ/автор на едно монолитно художествено единство, каквото е добрата книга.

Винаги съм се учудвал на словоохотливостта на критици, които говорят дълго за коя да е изложба и за нейния автор. Защото творбите на автора говорят сами или поне би следвало да водят този невидим магичен диалог с бъдещия читател. Ако в творбите е заложен високопробен художествен заряд, както е в случая с Дамян Дамянов. Ако обаче този диалог се осуети, вината би могла да се търси и в евентуалния читател, но това ще бъде една егоистична проекция, близо до тънката граница на почтеността. По-честно би било да кажем тогава, че авторът на корицата не е успял в своите послания, не е доловил парфюма на текста, есенциалността на мисълта, както би се изразил Патрик Зюскинд.

Защото корицата не трябва да преразказва съдържанието на книгата, нейната сила не е в наративността, а в подсъзнателното импулсивно въздействие. Така е при силния роман на Филип Гримбер „Тайна“. Мистиката и тайнствеността, които би следвало да търсим в корицата, загатнати дори от заглавието на книгата, са избегнати. Но нима старата играчка, с пришит на нея Давидов щит, не говори повече за отминалата световна война, за ужасите на Холокоста, които всеки се стреми по свой начин да изтрие от паметта си. Тук отново лаконизмът на Дамян Дамянов е оставил своя отпечатък...

Вместо да търси елементи от сюжета и да се опитва да ги претворява, при което би претрупал собствения си сюжет, Дамянов решава ситуацията като сентенция на едно страшно време – върху детския спомен той поставя шестоъгълния печат на Соломон, будещ достатъчно зловещи асоциации...

Празна ли е залата на белградския театър, така добре описан от Горан Маркович в „Малки тайни”. Пегас ли се крие в очертанията на коня, макар и без криле. А тази птица не е ли от ятото на митичните птици, които се раждали без крака и били прокълнати вечно да летят и никога да не могат да кацнат дори за миг почивка?

В „Малки тайни” Маркович рисува атмосферата на артистичен Белград, тази интелектуална, многоезична, космполитна културна метрополия в началото на миналия век. Театърът с неговите интимни тайни сякаш оживява и е естествен декор на една истинска, свята и вечна любов, пред която и времето, и боговете са безсилни. Горан Маркович ни внушава всичко това с брилянтния си текст, синтез на тези мисли и чувства е въплътил в корицата си и Дамян Дамянов.

Един японски мъдрец, учител по изящно слово, помолил учениците си да опишат едно жарко юлско утро в страната на изгряващото слънце с възможно най-малко думи. Талантливите ученици описали зората, първите слънчеви лъчи, които огрявали цветята и карали животните да заиграят, вятърът и ароматите, които разнасял... Всеки се стараел да бъде по-кратък в разказа си, но учителят все бил недоволен. Най-накрая той похвалил ученика, който написал: „ Утро. Изгаря. Жабка скача”. Похвалил го не толкова за картинното описание, а за лаконизма му. „Който има въображение, ще дорисува тази картина. А който няма – на него и хиляда думи няма да му стигнат”.

Подобно на този ученик Дамян Дамянов се старае с малко щрихи, без да претоварва с детайли общия план, да ни внушава посланията на текста. На всеки, който е чел Венедикт Ерофеев и христоматийната му „Москва – Петушки” ще му допадне корицата на Дамянов. Тази железопътна линия, която води незнайно къде, чиито траверси всъщност са бутилки водка, или стълба, изкачваща може би към нищото на този абсурден свят, в лабиринта на който можеш да се ориентираш само ако си тотално обезличен и духовно смазан. Или ако си честен, но безпаметно пиян... Само в лунатичната небулоза на перманентното наркотично опиянение човекът, който се старае да съхрани себе си, може да си изгради свой, илюзорен свят, със свои ценности и морал, да бяга от едно идеологическо опиянение в истинското ... пиянство.

Аз лично харесвам повече отхвърлената корица на „Змиеядеца” на отричания и възхваляван Виктор Суворов. Мрачното, размазано мъжко лице, което излъчва зле стаена злоба и жестокост – дали това е образът на самия палач с прозвището змиеядец, или синтезирания образ на една социално-политическа система, доминирана от КГБ и ГРУ, в която най-черните черти на звероподобния индивид са станали черти на съвременния социалистически човек... Одобреният проект за същата книга Дамянов решава по-лесно, но в никакъв случай по-малко въздействащо – там системата е приела образа на змиеподобни железопътни релси, водещи за никъде...

Михаил Вешим явно е харесван от Дамян Дамянов, защото кориците на неговите книги се отличават с лакедонизма (лаконизма), за който стана дума – при „Английският съсед” решението е базирано на цветовете на английския национален флаг, гарниран с ограда, твърде много приличаща на противотанкови заграждения.

При „Стари хипари” култовите джапанки от онова време са гарнирани пък хитроумно със знака на хипитата.

В едно от своите съчинения Ницше прокламира: ”Аз казвам и нямам време да доказвам. Моя гордост е да казвам в десет изречения това, което един казва в една цяла книга, а друг не може да каже дори в една цяла книга.”

Мисля, че в голяма степен тези думи се отнасят и към творчеството на Дамян Дамянов, творец с голям интелектуален потенциал и духовна енергия.

от Георги Ингилизов
rakurs.bg