Арттерапия и анорексия - Практика в мултидисциплинарен екип

Натали Бон-Перо е арттерапевт в системата на университетските болници в Марсилия („Ла Тимон“, „Сент Маргьорит“ и „Салвадор“).

Книгата „Арттерапия и анорексия“ обобщава нейния многогодишен опит като член на мултидисциплинарен екип, обгрижващ пациенти с анорексия. Тя представлява своеобразна „програма“ за арттерапевтична работа, богато илюстрирана с примери от сесии, чиято методология и психоаналитична обосновка са изложени на достъпен език.

Ценен принос е споделената гледна точка на медицинския екип: професор Бернар Виалет (ендокринолог), професор Франсоа Поансо (детски психиатър) и д-р Катрин Самюелиан-Маса (психиатър).

„Историята на познанието за болестта преминава през няколко периода. Във времената, които ще наречем преднаучни и които предхождат почти съвпадалото с края на XIX век описание на анорексия нервоза от У. Гул в Англия и от E.-Ш. Лазег във франция, анорексия нервоза трябва вече да е съществувала, но под друг вид и интерпретации. Светите жени, забравили себе си в своята преданост към околните, мистичките, отдадени на аскетизъм и изключителна любов към Бог, някои постещи или провеждащи гладни стачки жени, навярно в по-голямата си част са били анорексички, преди терминът да е бил изобретен. Вероятно тази патологична реакция е способна да интегрира културни детерминанти на момента, най-малкото - в своя начин на изразяване. В научната епоха, последвала клиничното описание на болестта, анорексия нервоза последователно се е разглеждала като хистерична проява („хистерична анорексия" на Лазег), като невротична проява от психоаналитиците, като хормонално разстройство от ендокринолозите, като атипична психоза от други... Всички тези хипотези бързо са изоставени, от една страна, заради техния схематизъм, който не позволява да се обхване целостта на синдрома, а от друга - заради неспособността на произтеклите от тях терапии да излекуват по-голяма част от пациентите.

Днес съществува относителен консенсус, който разглежда това състояние като сложно заболяване, включващо физиологични, психологически и социални фактори. Смята се, че това мултифакторно заболяване е резултат от комбинация от чупливост (вероятно мултигенна) в генната структура и фактори на околната среда. Изглежда също, че самият синдром има силна склонност към самоподсилване, за което допринасят както механизмите на пристрастяване, така и мозъчните последици от недохранването.”

Из книгата