Тя се казва Антония Нотева и живее (поне) два живота – подобно на героя Нео от „Матрицата“ (любим филм) – един официален и един подмолно удовлетворяващ. За официалния (онзи на дългогодишен държавен служител) тя отдавна се оправдава, че не само се е случил случайно, но и още по-случайно продължава да се случва. За подмолния, който нахално оставя все по-видими доказателства през годините, може да се кажат няколко неща. Всъщност Антония е от онези неспокойни души, които не могат да си намерят нито мястото, нито призванието. И някога е завиждала на хората, които знаят за какво са родени. За едната и единствена цел. Защото при нея целите винаги са били много – красота, познание, смях, вълнение, развитие, свързване… И дали ще ги намира през рисуването с различни техники, през фотографията и приложните изкуства, през адреналиновите преживявания, през дълбокото свързване с различни типове хора или през писането на поезия, статии, романи… всъщност не е толкова важно. Важното е да има съзидание, смисъл и емоция…
Като дете Антония вярваше, че ще стане художник. На 20 искаше да става психолог. На 25 мечтаеше да бъде фотограф. На 30 прописа стихове, а някакви хора заблудено я наградиха за някои от тях. Така на 33 си повярва достатъчно, за да издаде своята стихосбирка „Дресьор на хаоса“. А на 34 (почти 35) започна първия си разказ. Поне много се надяваше да напише разказ. На 100-тната страница трябваше да признае провала си. Така се роди първият ѝ роман – „Танц на вселени“. На 42 (явно трябва да има 4-ка в годините) на шега написа още две книги. Ей така, за да докаже, че 7-годишната пауза е само за заблуда… Книгите ѝ са романтични, а темата за Любовта я интересува отдавна. Толкова отдавна, че чак от миналия век. Може би затова завърши и магистратура „Социални изследвания на пола“ в Софийския университет – защото е твърде капризна, за да учи неща, които не са ѝ интересни.
В промеждутъка между създаването на дългите творби реши да пробва и късата форма на прозата, като създаде над 40 статии за сайтовете „Гнездото“, „Момичетата от града“ и Evolife. Честно казано, беше предизвикателство да се изкаже накратко в страница и половина, но чудесата се случват независимо от това дали вярваме в тях… А темите бяха разнообразни, не като в романите ѝ…
Какво още да кажем за Антония? Че обича да се мотаят в краката ѝ и затова към детето прибави и две котки. „Колкото повече, толкова повече…“ според Мечо Пух.
Понеже е досадно любопитна, търси отговори на различни места – в психологията, астрологията, нумерологията, Хюман дизайн, духовните науки… И с годините открива, че наистина всички пътища водят към Рим…
Всъщност обича да вкусва живота. Затова лети с парапланер, кара каяк, пробва рафтинг, изкачва планински и лични върхове, стреля с пушка, очи и други, танцува салса, кизомба, бачата, спортува зумба и ядене на крак, язди кон, камила, мотор и каквото друго се навие... Има цял списък с още неосъществени екшън идеи, съставен в тийнейджърските години, когато съзнанието ѝ обяздваше лудории в приключенските романи…
Антония е търсач. И комик. И сърце. И колекционер. Колекционер на мигове. И реални, и нереални. Защото за душата няма значение в коя вселена е преживяна емоцията…
