Безобразна поезия

Книгата се изявява като осъзнат отказ от говорене. Тя определя жанра си като „лирика”, без да е такава. Разделена е на три части, без да има нито формална, нито съдържателна причина за това. Частите й си имат собствени заглавия, но те са просто „Начало”, „Среда” и „Край”. Предговорът „Няколко дума за автора и неговата книга” наистина е механичен сбор от няколко думи, нахвърляни набързо в цялост, която не е и текст. Рубриката „Вместо послеслов” е спазена буквално и на мястото на очаквания текст е публикувана част от рецепта за супа. Стихотворенията нямат съдържание или ако имат някакво, то е повърхностно и интуитивно, следващо поток на мисълта, определян на момента от абсолютно случайни въздействия и асоциации. Затова пък от формална гледна точка са изпипани старателно и често цитират класически стихотворни фигури и стилистични системи. Тоест, стихотворенията не казват нищо, но го казват добре.

Стихотворенията са писани през 80-те години на ХХ век. Част от тях са правени за изпълнение по време на литературни четения в рамките на комсомолски съревнования. И наистина са изпълнявани пред публика от хора, които навремето се правеха на поети, за да отидат на литературна, а не на селскостопанска бригада през студентските си летни ваканции. Публиката обикновено се е състояла от други поети, които обаче са се възприемали на сериозно, макар че са писали същите глупости.Така че изпълненията на тези стихотворения са били посрещани отговорно, задълбочено и са били възнаграждавани с аплодисменти, пропити с усещането за разбиране и творческа съпричастност. Авторът им винаги е стоял безименен в публиката и се е концентрирал единствено върху трудната задача да не се разплаче от смях и така да развали цялата шега. Затова може да се каже, че първоначално „Безобразната поезия” е била замислена като злобна пародия на тогавашните „млади поети” – толкова рафинирана, че ги е принуждавала да я аплодират.

Интересът ми към тази „поетична” сбирка се възобнови съвсем случайно. При разчистване на някакви стари архиви, тя се появи в машинописен вариант. Синът ми я видя, прочете я и полудя по нея. Занесе я в училище (тогава той беше 12-и клас в Класическата гимназия) и там тя беше приета с изненадващо въодушевление. Дори няколко нейни копия, разбрах впоследствие, са се разпространили почти апокрифно. От децата дойде и предложението да се издаде като книга.

След като проф. Греди Асса направи, според мен, великолепни и напълно отговарящи на духа на книгата илюстрации, проектът доби съвсем други измерения и аз реших да го доведа до тази му битност, за която казах в началото – експеримент на реакциите, а не послание. Това ще е книга, при която ще се изпълни всичко – луксозна полиграфия, премиера, представяне по медиите, публикации за нея, отзиви и т.н. и т.н., докато се превърне в своеобразно Роршахово петно, в което всеки ще вижда нещо свое или пък нещо, което си мисли, че се очаква от него да види. Съжалявам само, че в книгата има италиански, френски, микеланджеловски сонет, но няма английски (Шекспиров) – 4-4-4-2….

Иван Стамболов