„Безсъници край Попа” е втората книга на писателя, фейлетониста и журналиста Валентин Пламенов, която издателство „Сиела” издава седем години след преждевременната му кончина. И ако първата - „Разкази на едно софийско копеле” включва творби, които един от най-талантливите белетристи на времето пише до последния си ден, то новото издание обхваща творчески период, който съвпада с т.н. време на прехода. И в тях Валентин Пламенов остава верен на себе си - с проникновената си обективност неговите разкази представляват остри и безпощадни картини на дните му.

Или както журналистката Петя Миронова изтъкна: "Валентин написа неповторима поема в проза - за поривите, надеждите и разочарованията на своето поколение. Нима е малка награда за един писател да успее да постави диагноза на времето си?" Според нея Пламенов е постигнал едно лирично, но безпощадно точно животоописание на своето време - "портретът е толкова автентичен, че човекът, който чете, има усещането, че той самият е авторът”. Валентин Пламенов разказва тъжната одисея на своето поколение. Той пише без цензура, най-важното без автоцензура. Неговите поетични откъслеци от живота са се появявали, когато зверската самота го хващала за гърлото, когато оставал без дъх за бъдещето на дъщеря му Кристина, когато му се завивало свят от заобиколилите го идиоти и подлеци.

Мнозина пишещи братя се опитаха да си осигураят хляба с булевардни четива за мутри и мафия, за поп-фолк звезди и уж вип персони. Той обаче остана верен на призванието си и създава неповторими поеми в проза. Това е един изчезващ свят на достойното бохемство, на благородството, на залязващата красота, която може да се види само с непредубедени очи. В последните години като че ли не съм чел по-дълбок и по-безпощаден анализ на всичко онова, което се случи с нас. Бих казал, че текстовете сякаш не са писани преди години, те са актуални днес, предполагам, че ще останат такива и утре. Гротескният свят на Пламенов живее под приглушената музика на прекрасни френски шансони, които винаги са били любими на писателя и той ги е превел на български като истински поет. Музиката на Жак Брел и Адамо влиза в противоречие с парадоксалната атмосфера, описана съвършено от един наследник на Рабле, който умее дяволски добре да се смее през сълзи.

Георги Цанков