Чамкория - ново издание в един том

Милен Русков с романа „Чамкория“ ни отвежда в бурното време на 20-те години на XX век

Попаднали сте на една от спирките в романа „Чамкория“, написан на софийския говор от 20-те години, така както би приказвал един шофьор, какъвто е главният герой бай Славе. Разказът се води от първо лице и това е основанието на автора да избере този език.

Откъс

Има една голема разлика между човека и животното. Например никое животно не може да каже кои са му на него любимите животни. Па то дори не им знае имената! А човекът може да каже. Това аз го знам от собствен опит, дето се вика. Веднъж Пане Дървесния ме пита:

Всичко, което трябва да знаете за:
Четиво (1691)

– Кои са ти тебе любимите животни?

– Гледай какви неща ме питаш – викам – с детинския си акъл: кои са ми любимите животни...

Но се замислих де. То и без това по цел ден седи човек на пиацата и се чуди какво да прави. Аз си нахлупих така каскета на очите, викам си „Чекай да дремнем минутка“, и се замислих. Аз по начало така съм свикнал, това е много подходящ момент да се замислиш. През останалото време нема време. Замислих се и сам се запитах: „Да бе, кои са ми на мене любимите животни?“ Едното е, разбира се, кон. На всички в България конят им е любимо животно. Но кое да е другото? Крава да кажеш, не върви. Прасе – още по-глупаво. Овца? Кой че каже, че любимото му животно е овца! Кокошките? Виж, кокошките аз ги обичам, в смисъл приятно ми е да ги гледам, па и да им ям яйцата, но не бих казал, че това ми е любимо животно. Пък и виж как звучи: кон и кокошка. Че ти се смеят, това са съвсем несъвместими работи! Затова хората казват „Кон за кокошка“! Куче? Куче пó може, но така като се замислим, аз тех не ги обичам, само ме лаят вечер у Банишора. И котките не обичам. Само ти скача по масата и леглата и навсекъде хвърчат косми. Това е женска работа, жените харесват котки. Мъжете не. Какъв мъж си ти, ако кажеш, че котката ти е любимото животно? Ти си педерас, а не мъж. А от дивите некое, я да видиме? Вълк. Не, мани това – на кой му е вълкът любимото животно! Стига, ебем те! Лисица? И това малко на женска работа избива, на женско коварство. Те затова толко обичат с лисичи кожи да ходят. Глиган? Мани, недей... Елен, сърна? Това може да ти е любимо, ако си ловец, да го ядеш. Заекът и той е в тая група. Орел? Я как хубаво летят! Но мани, много грозен е в лицето, с тоя голем клюн, като арменската булка, братче. Те имат такива големи носове, защо са от симитската народност. Тия са с големи носове. А от рибите некоя? Делфин? Ама какво па му е толко хубавото на делфина, айде стига!... И тогава се сетих: пингвин! Ей, това е велико животно! И по сушата върви, и във водата плува. Кое друго го може това?! – Крокодилът. Но ти не можеш да кажеш, че крокодилът ти е любимото животно, стига моле ти се! На кой че му е крокодилът любимото животно – хем е грозен, дето викат за некоя жена – като крокодил, – хем опасен. Виж, пингвинът е съвсем друга работа, хубавко животно, никому нищо лошо не прави, па и не плува просто така в реките като крокодила и други, а обикаля моретата, океаните. Кога се е чуло и видело крокодил да плува в моретата и океаните? Не може, че се удави! А пингвинът си цепи през океаните и пет пари не дава! И после излезе на сушата, чак там доле в далечна Антрактида! И ходи по земята, изправено като човек, на два крака. Знам, виждал съм ги по кинопрегледите. А са и едни привлекателни такива, миловидни животни. Но са и издръжливи – я колко носят на студ! В тая Антрактида, представи си... Пък и плуват из Южните ледовити океани. Това не ти е Африка, братче, да се плицикаш из реките като крокодила и други – кеф ти слънце грее, кеф ти дъжд вали. Не, това е ледовит океан, студ, майката си трака, дърво и камък се пука, дето викат, и става на лед! Ти че станеш на шушулка, а то си плува, пет пари не дава, а после си излезе на сушата и си тръгне и по нея. А там лед, братче, ветърът свири, снег ти пръска в очите, едни големи ледени планини, дето им викат айсберзи, отвсекъде те избиколили, нема мърдане, – то обаче си върви бавно-бавно, спокойно, достойно, с една горда осанка, все едно че нищо не е станало.

На другия ден отидех при Пане и му викам:

– Любимите ми животни мене са кон и пингвин. – Така му казах, а той ме гледа с един неразбиращ поглед, като ударен с мокър парцал. – Нали ме пита кои са ми любимите животни – казвам, – не помниш ли? – Той взе да хънка и мънка, веднага ми стана ясно, че нищо не помни. – Абе, Пане – викам, – язък че си два метра мъж, акъла ти като на врабче. Как може да не помниш какво си правил вчера бе, човек!

– Ама това е много странно – разправя той, – кон и пингвин. Ти виждал ли си пингвин?

– Алооо – почуках се аз с два пръста по слепоочието, – как че го видим бе, ти добре ли си? Аз да не съм ескимос! Да не живеем у Антрактида!

А той вика:

– За пръв път съм чувал такова нещо!

Той прочее така си говори, нали е от Видинско. Те там така говорят. На щело и не щело место едно „съм“ блъскат отпред. Че се върне от обед и че каже: „Ходил съм да обедвам и съм изел три кебапчета.“ Ти му викаш: „Виждаш ли го там трамвая?“ А той че ти отговори: „Да, видел съм го.“

Така говорят там. Абе мани ги! Та значи вика:

– За пръв път съм чувал – вика – такова нещо! Кон и пингвин! Утепа ме!

- Това е положението! – вдигнах рамене аз.