Да не бе чудо ставало, не би се песен пеяла: Приказки по мерак на Рада Славинска

Една сутрин се събудих четиридесетгодишна. Спомних си за детството и се зачудих кога за последно някой ти е разказвал приказка? Ей така, както тогава. Не можах да се сетя. Като че ли хората вече не разказват. Гледаме телевизия, вместо да обикаляме на живо. Слушаме радио, вместо да си говорим. Пускаме си музика, вместо да попеем в компания. Разказвачите комай са на изчезване. Тогава - реших да разкажа моите приказки. Не съм ги чувала. Дори не знаех какво ще стане с героите, преди да Завърша всяка приказка. Те не са на определен диалект, защото не са от конкретен край. Те са български така, както аз съм усетила България в детството си - пълна с живот, смях, закачки и работа, приказна във всяко кътче, с чудеса под всяка леска, с гори, обитавани от чародейни същества...Тя - България - и сега си е такава. Само да имаш душа да я чуеш.