Да пътуваш в петък 13-и

Читателят се запознава с най-големия брат, избягал преди години от диктатурата на Пиночет и от непрестанната заплаха от затвор, тегнеща над главата му, с ревнивата и нестабилна сестра, която не изпуска от поглед мъжа си и живее в постоянен страх, че някоя друга жена ще й го отнеме, с мащехата, която е отказала да се грижи за децата, които не са излезли от нейната утроба, с ограничените и потиснати жени, които са посветили целия си живот на задоволяването на мъжките капризи, с разглезения по-малък брат, играещ ролята на латиноамерикански мачо, и с много други персонажи, допълващи разноцветната палитра на тези чудати образи.

Таня Глухчева е родена през 1986 г. в София. На пет години заминава със семейството си за Канада, където израства сред хора от различни култури. Силен отпечатък оставят у нея латиноамериканските им съседи и когато няколко години по-късно семейството се връща в България, тя е напълно убедена, че иска да учи испански. Завършва гимназия с разширено изучаване на езика, както и „Испанска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи 11 години като учител, а в момента е докторант по „Политология“ и изследва популизма. Именно той я отвежда за няколко месеца в Южна Америка, точно когато над света надвисва опасността от Ковид 19.

„Мечтата ми винаги е била да обиколя Латинска Америка. Досега съм била в почти всички страни в Централна Америка и всички в Северна Америка. Много се зарадвах, когато миналата година бях одобрена по програмата „Еразъм +“ да замина в Бразилия за 3 месеца, за да работя по дисертацията си. Изследвам крайнодесния популизъм и участието на жените в политиката. Повечето студенти и докторанти, които бяха там, предпочетоха да стоят само в Сао Пауло или най-много да отидат до някой друг град. Не и аз.

Първоначално смятах да отида в Амазония, когато трите месеца изтекат, да поживея с някое индианско племе, а дотогава – през уикендите да посетя съседните страни. Представях си го малко като ЕС – може да пътуваш, където искаш на континента. Но не се оказа точно така. Латиноамериканците не пътуват толкова често, а когато го правят – то е по работа или за празниците. Повечето нямат такава възможност.

Човекът, измислил поговорката „Да бе мирно седяло, не би чудо видяло“ със сигурност е имал предвид някой като мен. За отрицателен период от време видях толкова много неща, доброто и лошото се преплитат, научих толкова много за начина на живот, преживях неща от градската джунгла, които никога не съм предполагала, че съществуват в наши дни:

• Голям контраст бедни/богати. Спокойствие през деня, но щом се стъмни – става опасно дори в кампуса на университета. Най-опасно е да си жена, при това бяла и особено европейка.
• Природата е приказно красива. Нямаш много време да й се наслаждаваш, защото трябва да се оглеждаш някой да не те нападне.
• В Чили нямаш право да внасяш никакви плодове и зеленчуци, за да не „навредиш” на местните сортове. Имах една бразилска червена ябълка в багажа си и трябваше да я изхвърля под зоркия поглед на полицая на летището. Не ми позволиха дори да я изям, защото „можело да я изям със семките и пак да внеса чужд сорт в страната”.
• До днес има голямо разделение на расова основа, но индианците все повече добиват самочувствие на коренното население и не позволяват на белите да влизат в техните селища.
• Отидох в Чили за една седмица, но заради Ковид 19, затвориха границите и се наложи да остана 50 дни. Това провали плановете ми за обикаляне на континента, но семейството, при което бях и обстоятелствата, на които попаднах, станаха повод да напиша книга: „Да пътуваш в петък, 13”. За 50 дни ме замесиха в истинска латиноамериканска сапунка. На моменти не можех да повярвам, че това се случва. Върнаха ме в миналия век, по времето на военната диктатура и аз бях „лошата“. За щастие, постоянно поддържах връзка с българската посланничка в Бразилия и благодарение на нея на 1.05. успях да се върна в Сао Пауло, където от университета се бяха погрижили за багажа ми, а от Софийския университет ми бяха сменили датата за връщане в България. Имах голям късмет, защото всеки полет, който хващах, беше или извънреден, или последен.

Въпреки всичките „приключения“ имам намерение отново да отида в Южна Америка, да продължа обиколката си, но този път – много по-предпазлива и изпълнена с повече опит.“