Дъно в небето

Проблемът за времето, което (не) остава (като  „превишена скорост“, „отминаващ вятър“, „родословно дърво“) е централен в писането на Александър Арнаудов. „Гробът му е празен“, защото „дните изтичат като кръв“ и „корените им тежат и пропадат нагоре към дъното на небето“. Отдавна умряхме, но не беше достатъчно и дойде Апокалипсисът на сърцето, а любовта ни е ангелът, който е смъртта си - вещае яркият, настойчив в своето своеобразие, поетичен глас на младия поет, чийто дебют, освен крайно прецизна работа с езика, издава и дълбоко познаване на модерната поезия на ХХ век. Писане трансгресиращо метафизичните парадокси на Паул Целан, Илзе Айхингер, Янош Пилински.

Васил Прасков

Любов, смърт, семейство, самота. В "Дъно в небето" Александър Арнаудов улавя вечните теми с елегантни, кратки стихове. Метафорите са точни, провокативни, изненадващи, и винаги запомнящи се. Това е книга за промените (доброволни или не), които ни водят от едно състояние в друго, от един покой в друг, от един живот към друг, от едно прозрение към друго. Благодарна съм на автора за мисълта, времето и умението, вложени в тази книга.

Катерина Стойкова

Лаконичен, болезнен, афористичен, недоверчив, вглъбен, тайно романтичен, „момче, пропаднало в небето” и удивено от дълбочината му. Стихотворенията на Александър Арнаудов са кратки и могат да се прочетат бързо, но вие не се изкушавайте от скоростта. Тук „царят на джунглата” седи до „царя на небето” и ако не се замислим защо, ужасът на житейската драма ще остане заключен.

Кристин Димитрова