Откъс от книгата „Дървото на лъжите“

В ИЗГНАНИЕ

Корабът пореше вълните с разбълникващ стомаха, неравномерен ритъм – същински пулсации на болен зъб. Островите, които едва се мержелееха в мъглата, също приличаха на зъби, реши Фейт. Не хубавите, чисти зъби на Дувъра, а начупени, строшени резци, щръкнали накриво сред насеченото сиво море. Пощенското корабче пъшкаше упорито през вълните и цапаше небето с дим.
 – Орел рибар – процеди през тракащите си зъби Фейт и посочи.
 Шестгодишното ѝ братче Хауърд се извърна – твърде бавно, за да види грамадната птица, чиито бледо туловище и крила с черен кант изчезнаха в мъглата. Девойката простена – малкият беше тежък, а шаваше неспирно в скута ѝ. Поне спря да мрънка за бавачката си.
 – Там ли отиваме? – Хауърд присви очи към призрачните острови пред тях.
 – Да, Хау.

Дъждът почукваше по тънкия дървен навес над главите им. Духащият откъм палубата студен вятър щипеше Фейт по бузите.

Въпреки гълчавата около нея тя беше сигурна, че дочува тихи отзвуци откъм сандъка, на който седеше. Стържещо движение, шумно плъзгане на люспи върху люспи. Прималяваше ѝ, като се сетеше за малката китайска змия 1 на баща си там вътре – как, отслабнала от студа, при всяко люшване на палубата се навива и размотава панически.

Зад гърба на Фейт повишените гласове съперничеха с крясъците на чайките и шляпа-шляпа-шляпането на грамадните витла на корабчето. Дъждът бе започнал да се усилва и всички на борда се стараеха да се напъхат на сушина под малкия навес на кърмата. Имаше място за пътниците, но не и за пътническите им сандъци. Майката на девойката – Мъртъл – правеше всичко по силите си да си присвои солидна площ за вещите на семейството – и то със сериозен успех.

Фейт хвърли бързо потаен поглед през рамо и видя Мъртъл да ръкомаха като кондуктор, докато двама моряци местят сандъците и куфарите на Съндърли към предвидените за тях места. Макар и восъчно бледа от умора и увита до брадичката с шалове, Мъртъл както обикновено не спираше да говори, прекъсваше хората или не ги слушаше – мила, пряма и непоклатима, изпълнена с вярата на хубавите жени в безпомощното кавалерство на всички останали.
 – Благодаря, ето, точно там… да, ужасно съжалявам да го чуя, но няма какво да се направи… на една страна, ако нямате нищо против… ами, на мен куфарът ви ми се струва устойчив… боя се, че трудовете и проектите на съпруга ми няма да понесат лошото време и… преподобният Еразмус Съндърли, знаменитият естествоизпитател… ах, колко мило! Толкова се радвам, че нямате нищо против…

На седалката зад нея кръглоликият вуйчо Майлс дремеше дълбоко и щастливо като кученце на дебел килим. Погледът на Фейт се плъзна покрай него и към високия, мълчалив господин отвъд. Баща ѝ с черното си свещеническо палто и широкопола шапка, надвиснала над високото чело и египетския му нос.

Той неизменно изпълваше Фейт с благоговение. Дори сега, когато с нетрепващ поглед на василиск се взираше към сивия хоризонт и така се дистанцираше от студения порой, смрадта на повръщано и въглищния дим, както и от срамните караници и спорове. Обикновено девойката го виждаше по-често на амвона, отколкото вкъщи, тъй че ѝ се струваше странно да погледне към борда и той да се възправи пред очите ѝ. Днес при вида му я побиваха тръпки от съчувствие. Баща ѝ се намираше извън стихията си – лъв насред плискан от дъжда второкласен цирк.

По заповед на Мъртъл Фейт седеше върху най-големия сандък на семейството, за да предотврати вероятността някой да го извлече отново на открито. Обикновено успяваше да се слее с фона, тъй като хората рядко считаха за редно да отделят внимание на четиринадесетгодишно момиче с вдървено лице и калнокафява рокля. Сега обаче се пържеше под погледите на недоволните, изгаряна от всичкото онова притеснение, което майка ѝ никога не изпитваше.