Девети

​И се понесоха ония ми ти коне като два черни гарвана, най-бързите в цялата Провадийска околия, та стана една... Не е за приказване, а за надгробное ридание с прехапани думи, защото каруцата начесто подскачаше по неутъпкания коловоз, надран от порои, които през летните дъждове се бяха спущали с камънак от ударите на Камчийското буче.

Откъс

И се понесоха ония ми ти коне като два черни гарвана, най-бързите в цялата Провадийска околия, та стана една... Не е за приказване, а за надгробное ридание с прехапани думи, защото каруцата начесто подскачаше по неутъпкания коловоз, надран от порои, които през летните дъждове се бяха спущали с камънак от урвите на Камчийското буче. Наистина, това беше най-прекият път от Аспарухово за Преджа, но и от двете села го използваха при кишаво време и сега в тази суха утрин той беше пуст и див. В избора му отец Русан разгада злата умисъл на своите похитители. Боже, помилуй мя! – и рече да се прекръсти, забравил за калимавката, която притискаше с дясната си ръка, и тя се смъкна от главата му. За да я улови, пусна и лявата си ръка, с нея се придържаше за канатата, пък се случи пак камък под колелото откъм неговата страна. Вирна крака, навали се на тримата отзад, право на дулата на карабините им се насади. Каруцарят напук, вместо да спре, размаха камшик, конете се поколебаха за миг и се емнаха с нова сила, настървени от неговия вик:

– Ехей! Хей! Давай, давай... Булка ни чака!

Изненадани, тримата се олюляха, разбъркаха се главите им над него и отгоре му рукна смях, примесен, както му се стори, със сподавено ръмжене в гърлата. По неволя, останал очи в очи с тях, за минута-две отец Русан успя най-после да ги огледа – не бяха тукашни. Младоци. От очите им извираше безпокойство и то правеше лицата им еднакви, опънати и кръгли. Сигурно са партизани! – реши той. – Свикнали по диви пътища да ходят, затова са избрали тоя, прекия, между нивята и Балкана.

Отец Русан се опита да им се усмихне. Това не се понрави и на тримата. Без да се сдумват, те го подигнаха с карабините и той се намери отново на челното място при каруцаря. Единият от тях му направи бележка:

– Дядо попе, не се навирай сам! Знаеш, че хапят!

Три дула бяха, остана му болката от онова от тях, което се случи отляво, под сърцето. Гърлото го стегна, прималя му и му причерня от големия страх, обладал го, откак го забраха от църквата пред очите на всички богомолци. Старци, не ме давайте! – с омекнали крака той мина пред целия ред отдясно, където седяха на тежките столове с облегалки членовете на църковното настоятелство. – Каква сватба, на смърт ме водят! Старци, моля ви!... Всички до един мълчаливо мачкаха калпаци, че и жените отляво, които и при най-важните служби не притихваха, бяха онемели. Чак на вратата, до която тримата му похитители нервно го избутаха, дядо Илия Епитропа отрони заради всички:

– Не бой се, млади отче! Бог е с тебе!

Бог е с него, с него е и калимавката, и расото му, тъкмо заради това щяха да го убият. Понамести се на седалката до каруцаря, щедро застлана с нова черга на няколко ката. Пред погледа му отново се изтегна цялата огряна от слънцето дължина на Камчийското буче, урви и долчини по него отчетливо се открояваха, готови да зинат и да го погълнат. Аспарухово се изгуби зад гърба им, до Преджа беше още много далече. Нито хора, нито стада, нищо живо, освен птички по дребните храсти, които с тревожно цвъртене се разпиляват, щом ги доближат. Напред съгледа ято гарвани, които грачеха и се мятаха надолу-нагоре. Така правят, щом над тях се появи орел. А, ето го и него, вие кръг в небето и точно над онова място, злачното, предвидено за него. Без видима причина конете минаха на бавен ход и каруцарят ги остави на мира, забравил, че булка ги чака. Сега вече отец Русан, младият аспаруховски свещеник, можеше да се прекръсти нашироко и тъкмо да притвори очи за молитва, в ушите му се наместиха думите на неговите похитители:

– Той знае ли?
– Досеща се... Нали видя как ни гледа.
– Няма значение. Аз ще го поведа, уж ще го пуснем да избяга, пък ти да си готов.
– Аз не мога. Няма да го улуча.
– Ще хвърляме чоп.
– Ти ще бъдеш. Това е заповед!

Вярно излезе – никаква сватба. Че той и курбана си заръча. Вчера като научи, че властта в София се е сменила, купи две шилешки плешки от Караславовци с намерение днес, след неделна служба, да покани на обед дядо Илия Епитропа, който редовно слушаше радио, вестници четеше, дневник за събитията си водеше и все нещо утешително можеше да каже на четири очи. И като очакваше, че в това объркано време църквата ще е пълна, заранта послуша попадията и си сложи новата калимавка. С новата калимавка и със сготвен курбан, остава и мястото да е познал!

Речеш ли да избираш място за своя гроб, все няма да ти харесва. И нощ не беше, денят сияеше празничен и безразличен към неговата съдба, светлина отвсякъде, горе небето е дълбоко и избеляло от жегите на август, отдясно се е жлътнала царевица с клюмнали мамули, отляво се редуват шарилата на заесенялата гора, короните на буките по краищата са пронизани косо от слънцето и не са оставили под себе си тъмно място за злодеяние. Ще се вижда всичко и тези тримата, с кръглите лица и нетърпеливите очи, какви убийци ще бъдат? Затова искат да побягна, че в гръб – в черното расо и калимавката – да се мерят. Щом са се наели да бъдат моите мъчители, трябва да имат смелостта в лице да ме застрелят, а не да си пазят нощите от кошмари.

Той – мъченик!... Абсурдно. Отче, ако може, нека ме отмине тази чаша! – припомни си машинално познатата страшна молба. В Семинарията толкова жития на мъченици беше изчел с упование. И с възхита... Защото си е мислел, че това е могло да се случи само в годините на христоненавистника император Диоклетиан. Кое време е сега – хиляда деветстотин четиресет и четвърто лято от Христа.

Пътят, примката на нашия живот, до мястото под кръга на орела се навиваше върху колелата на каруцата и ставаше все по-къс. Искаше да извика образа на майка си, но не успяваше да се задържи върху това желание. Бистро и логично продължи да размишлява върху възможностите да приеме убиването си – то очевидно беше случайно, погрешно или по донос – като мъчение за вярата.

– Каза ли нещо? – попита го каруцарят.
Беше подозрително тихо, каруцата беше спряла по средата на дълбокия коловоз, врязал се в гърбицата между две съседни падини.
– Антихристи! – изрече го на глас.

Каза го тихо, повече на себе си. Проговори, защото най-после намери опора за душата си. Далече отвъд Камчията, където лете по отложения в кривула чакъл играеха много деца, стоеше самотно дете и плачеше, искаше да дойде при него. Беше по бяла ризка и русоглаво.

Неговите похитители се размърдаха нервно. Откъм Преджа по пътя приближаваше врява с подигнат над нея прахоляк. Чу се пушечен гърмеж, последван от още един. Сякаш беше прецапал реката, за да прибере детето си, отец Русан се сдоби с отвъдно спокойствие и с любопитство се обърна – тримата рипнаха от каруцата, единият поведе конете, а двамата напънаха отзад. Изведоха я от коловоза и я оставиха на високото. Тъкмо тук пътят рязко извиваше наляво и на идващите каруцата щеше да се открие внезапно. Сега се разбра, че ако са партизани, то неговите похитители са такива от два дни, карабините по-скоро им пречеха в ръцете. Решиха отец Русан и каруцарят да не слизат, за да привлекат внимание, пък те да залегнат откъм царевичните ниви, та при нужда да се оттеглят под прикритието на шумата към своите, които вече не бяха в Балкана.

Излезе, че нещо важно се е случило вчера – едни бяха опразнили Балкана, за да сторят място на други. А него ще го оставят да стърчи тука, на високото, с черното расо и калимавката. За мюре. Ако отсрещните са довчерашни властници, ще го подминат миром, случи ли се обратното, тогава...