Динамика на несъзнаваното - К. Г. Юнг

Том VIII от събраните съчинения на К. Г. Юнг обхваща главно изследвания, които представят основополагащи прозрения и съществени работни хипотези на автора.

В няколко от включените работи той документира и разширява своята теория за либидото, която разработва от 1912 г. до 1928 г. През този период Юнг влиза в спор с психоаналитичните възгледи на Фройд и излага по недвусмислен начин собствените си наблюдения и разсъждения. Всички тези изследвания образуват същинската предпоставка за разбирането на аналитичната или комплексната психология.

В „Теоретични разсъждения за същността на психичното“ понятията съзнание и несъзнавано се изследват в тяхното историческо развитие и във връзка с понятието инстинкт. Въпросът е занимавал Юнг още през 1919 г. и резултатите от изследванията създават основата на неговата теория за архетиповете.

„Синхроничността като принцип на некаузалните зависимости“ е включена в този том, тъй като в изследването става дума за инстинктивно или архетипно обусловени съдържания, които излизат извън рамките на принципа на каузалността. Става дума по-скоро за смислово свързани съвпадения. Теорията за синхроничността показва взаимовръзки между познанията на модерната физика и на аналитичната психология в една още малко изследвана и трудно достъпна област на границата с реалността.

Около тези три основни теми се групират тематично съотнасящите се към тях изследвания в настоящия том.

Има още две изследвания в този том: „Житейският обрат“ се занимава с проблемите на процеса на индивидуация, задача, отнасяща се главно до втората половина от живота на човека, а „Трансцендентната функция“ изследва проспективния характер на несъзнаваните процеси. От тук водят началото си изследванията на Юнг върху „активното въображение“ – тази основна градивна част от натрупания психичен опит и от спора в рамките на аналитичната психология.

С теоретични концепции от емпирична гледна точка се занимават по-кратки изследвания върху светогледа, реалността и свръхреалността, духа и живота, както и вярването в духове. Авторът се опитва да обхване явленията феноменологично, за да ги изследва от психологическа гледна точка.

ЗА СТАРОСТТА И ОСТАРЯВАНЕТО

„Не, съвършено неподготвени, ние навлизаме в пладнето на живота, дори нещо по-лошо, правим го с погрешната идея, че при погрешните предпоставки нашите предишни истини и идеали ще ни послужат. Не можем да живеем следобеда на живота си по същата програма както утрото, защото това, което е много сутринта, ще бъде малко вечерта, а това, което е вярно сутринта, няма да е вярно вечерта...

Остаряващият човек би трябвало да знае, че неговият живот не отива нагоре и не се разширява, а налага един неумолим вътрешен процес на стесняване на живота. За младия човек е почти светотатство или поне опасност твърде много да се занимава със себе си, за по-възрастния човек е задължение и необходимост да отделя сериозно внимание на себе си. Слънцето прибира лъчите си и осветява себе си, след като е прахосало изливало светлината си върху света…

Различни би трябвало да бъдат целите във втората половина от живота, в сравнение с първата: разширяване на живота, полезност, действеност, създаване на престиж в социалния живот, благоразумно направляване на потомството към подходящи семейства и добри позиции ъ достатъчно житейски цели! За съжаление обаче – недостатъчно смисъл и цел за мнозина, които съумяват да видят в стареенето само голото отмиране на живота и да възприемат усещат предишните идеали като избледнели и износени!...

Твърде малко от хората са артисти творци в живота и разбират, че изкуството на живота е най-изисканото и най-рядкото от всички изкуства – да изпие до дъно чашата благодатна красота, кой умее това?...

За лекаря, лекуващ душата, старият човек, който не може да се прости с живота, е точно толкова слабоват и болнав, колкото и момчето, което не може да изгради живота си. И действително, в много случаи става дума за същата детинска алчност, за същия страх, за същия инат и своенравие както в единия, така и в другия случай. Аз, като лекар, съм убеден, че е по-хигиенично да видиш в смъртта някаква цел, към която би могъл човек да се стреми, и че съпротивата срещу нея е нещо нездраво и абнормно, защото ограбва целта от втората половина на живота...

Детството и дълбоката старост наистина са твърде различни, но имат нещо общо, а именно потопеността в несъзнаваната психика...
Детството и дълбоката старост са безпроблемните състояния на живота...“