Дзифт

Действието на романа се развива в една нощ. Молеца излиза от Софийския централен затвор излежал присъда за убийство без да е убиецът. Той е влязъл там преди Девети, а излиза в началото на 60-те години и се опитва да оцелее в странния за него свят на социалистическа София, гонен от действителния убиец. Първата си нощ на свобода Молеца прекарва в бясна надпревара с изтичащото за него време, измъквайки се от капани, спасявайки се от преследвачи. Планът му да получи възмездие е оказва обречен на провал поради коварството на Ада – фаталната жена, която служи на свой собствен план. „Дзифт” е жанрова комбинация от ретро-соц и нео-ноар. Той предлага атрактивно пътуване назад във времето по законите на черния роман към една вече разпиляна социалистическа действителност.
“Същинското приключение в "Дзифт" е вулканичната, пребогата лексика, която оправдава съществуването на тази книга и я издига на високо и самотно стъпало в т.нар. съвременна българска литература. А буквалното приключение на Молеца, което служи за повод въпросната лексика да избухне, е просто неизбежна техническа подробност.”
Нева Мичева, “Гласове”
“Роман за една призрачна София, в която 40-те на Константин Константинов и 60-те на Павел Вежинов са се слели, обединени от трансисторичната комичност на човешкото съществуване, бълбукащо със своите раблезиански истории под идеологическата и литературна мукава.”
Бойко Пенчев, “Капитал Лайт”
“Романът е пародиен. Той цитира “Пощальонът звъни винаги два пъти” и “Историята на О.”, цитира “Кандид” и “Матрицата”, “Макбет” и “Черните лебеди”, маркиз дьо Сад и “Казанова” на Фелини, формулите на Ленин и пиянски запеви. [...] “Дзифт” е възможен само като пародия. И ако не разпознаем нейните измерения, едва ли ще можем да разберем стойността на постижението на автора му....
Романът е пародиен и всяка грешка не e никаква грешка, а динена кора за онези, които ще търсят истина в романа.”
Йордан Ефтимов, “Литературен вестник”
“Безсрамно травестиращ като черен роман още от корицата си, „Дзифт“ всъщност е лингвистично-гастрономически роман. Защото всичко вътре е език и този език е вкусен. Приготвен е по процедурата фламбе, случайно открита през 1895 г. от
монтекарловския сервитьор Анри Карпентиер, който, без да ще, подпалил палачинките на Едуард VІІ. Та тук езикът е подпален и възпален (може ли да не е възпален, щом става дума за Владислав Тодоров...).”
Ангел Игов, “Култура”