Удивително малко българи се замислят, че като европейски граждани имат свободен достъп до земите, за които поколенията на дедите им са хвърлени в загубените балкански и две световни войни, водени в името на мъртвородения в Сан Стефано национален идеал. Tе могат да пътуват,  да търгуват и да притежават имоти там, без да рискуват дори един човешки живот. С брутния си вътрешен продукт и другия му измерител – покупателната способност – в днешни дни България е по-богата от всякога.

Как можем да вървим оттук нататък, устремени към своята цел – свободата?

Въпреки тези насърчителни показатели тя крета последна в Евро­пейския съюз. Скована в управленска структура, наследена от повече от век, България се движи по инерцията, набрана в прехода ѝ към свободен пазар. Гражданите все по-често възкликват: Няма такава държава!  И махват с ръка. Бягството към свободния свят все така не приключва заради външни интереси и вътрешен опортюнизъм.

Прочетете откъс от книгата на Асен Агов:

Пролог

Тя изскочи от затъмненото южно фоайе на Народното събрание и се втурна по осветения западен коридор в лудешки бяг, изненадващ за крехката ѝ фигура. В очите ѝ се четеше уплаха. Миг по-късно се появиха преследвачите – двама цивилни от охраната на парламента. Викнах им: Защо я гоните? Единият задъхано отвърна: А тя защо бяга?

Спряха пред Румяна, моята съпруга, и мен. Галя Събева, репортер на Reuters също спря десетина метра напред и се обърна да види какво става. Напуши ме смях. Имаше комичен абсурд в това, че Галя бягаше, защото я гонеха, а служителите я гонеха, защото тя бягаше.

Смехът щеше да е дълбоко неуместен в онази драматична нощ, настъпила на 10 януари 1997 г. и продължила в малките часове на единадесети. Както сама ми разказа поуспокоилата се Галя, имаше защо да бъде гонена. Промъкнала се бе до малкия сервизен източен вход на сградата, за да стане свидетел на пазена в тайна операция, с която изведоха в три часа сутринта депутатите от БСП. В индийска нишка, с чанти на главите те бяха натоварени на автобус, за да избегнат гнева на демонстрантите около парламента, вече пооредели, но все така яростни.

Многобройните полицаи навън не си поплюваха. Облечени в страховитите си доспехи, те разгонваха с палки обсадилите събранието. Двама младежи бягаха по Цар Освободител към Университета. Полицай настигна единия и го заналага с всички сили. Инак тихата и мълчалива Румяна избухна: Животно, престани! Той понечи да я удари с палката, но другият се провикна: Този е депутат . Момчетата избягаха.

Свихме на юг по булевард Васил Левски и се упътихме към дома. Студът в четири сутринта беше непоносим, но вървяхме бавно, някак по инстинкт, вероятно за да свалим адреналина, покачен до крайност от случилото се. Току-що преживяното още не ни позволяваше да осъзнаем веднага, че тази нощ беше съдбоносна за България. Будните граждани отново бяха поискали самоотвержено свободата си. Щяха да отвоюват обаче само началния ѝ отсек. Вече на 48, видях за пръв път как надеждата, отнемана цял век преди това, пробива решително лепкавата мъгла на ранния посткомунизъм. България бе пришпорила своето бягство към свободния свят.