Откъс от романа на Георги Тенев „Български рози“:

Преди изборите

От двамата Георги Богданов беше по-едрият, почти с цяла глава по-висок. Раменете му бяха вече леко отпуснати, но в сравнение с другия мъж изглеждаше почти квадратен. Богданов дори в костюм имаше вид на борец или на боксьор. Дори в костюм и с вратовръзка Мартинов приличаше на студент. Разликата във възрастта им беше не повече от четири-пет години. Така си мислеше Мартинов, а Богданов го знаеше със сигурност: Мартинов е на четирeсет и една, с шест години и седем месеца по-млад от него.

 – Чуй сега какво ще те питам – каза Богданов, – какъв е смисълът да спечелиш битката за София, ако загубиш битката за страната?
 Кандидатът на „Демократите на България“ стоеше облегнат върху дървените перила на беседката. Във въображението си я разделяше на две полета и твърдо пазеше своето. Чакаше, настръхнал и черен, тъмният му костюм вече бе мокър. Бяха само двамата в беседката в гората, под дъжда, кандидатът за кмет и Богданов. Вече изглеждаше, че ще се смрачи, а още не бе станало обед. Никаква промяна в дъжда вече няколко часа. Едрият мъж се огледа за по-сухо място и седна на дъсчената пейка. Посочи гората.
 – Отдавна съм тук, вече свикнах с тази светлина. Ако се загледаш, ще видиш интересни неща точно когато пада мракът.

Симеон Мартинов не беше наивен. Знаеше, че е нормално да откаже среща с най-силния човек в партията на противника. Но знаеше също, че щом Богданов иска нещо и това е нещо лично , ще намери как да го постигне. Ако Богданов има послание за Симеон Мартинов, рано или късно ще го предаде. Една среща поне даваше възможност и на Мартинов да има думата. Той гледаше на себе си със самочувствието, че може да обсъжда всякакви теми дори с човек като Богданов. Имаше увереността да го прави без санкцията на партията и на най-близките си съветници. Мартинов не разчиташе особено на мнението на хората, които го заобикаляха. Тяхната компетентност и образованието им не му вдъхваха уважение. Способностите, които показаха, бяха довели целия политически проект, общо взето, до дъното. Знаеше, че няма кой да го съветва по-добре от самия него. Неслучайно кандидатът бе той, Мартинов, а не някой друг. Затова след половин ден размисъл прие срещата. В едно беше сигурен, това не е капан. Богданов нямаше да се занимава с глупости, не би се опитвал да компрометира кандидата на опозицията, като му устрои тайни преговори, за които после да разберат всички. Не беше такъв случаят и Богданов не беше такъв човек.

Бяха минали трийсет минути, откакто започна срещата. Трябва да изчакат някого, бе казал Богданов. Дъждът не спира да вали, двамата чакат. В разредената светлина между капките и премрежените клони се появява фигура. Качва се нагоре със ситни крачки по напукания асфалт на алеята. Приближава към беседката. Мартинов разпознава този човек още щом мярва лицето му. Мъжът идва при тях, свил е глава между раменете си. Яката на шлифера е вдигната, от каскета му капе вода. Да, той е, казва си Мартинов, когато мъжът сваля шапката и изтупва дъжда от чадъра. Философът. Не би трябвало да е тук, не би трябвало философът да вижда Богданов и Мартинов заедно. A и обратното. Ако се окаже, че Богданов познава философа, доцент Памукчиев, би било изненада. И дали Памукчиев би искал „Демократите на България“ да разберат за това познанство? Защото срещата в дъжда в самотния парк е повече от познанство, тя е вид близост. Мартинов трябваше да мисли бързо. Философът не би се появил тук случайно. Богданов не определяше просто така срещи на четири очи. Всичко това можеше да отведе далеч и беше трудно да се отгатнат последствията. Но и Мартинов беше подготвил домашното си. Единственото, което свързваше него и Богданов лично, беше нещо, оставено в миналото. Една жена на име Дора Попова.