Нора е срещнала случайно красив младеж, Макс, в карнавален костюм – нали в този период на годината има карнавал! Заинтригувана, тя тръгва след него – младежът стига до старата къща и влиза в ... стария шкаф под стълбището. В дъното на шкафа зее дупка, водеща към улица с карети и странно облечени хора. Докато се усети, Нора е попаднала в XVIII век.

В това време студент по медицина, затънал сред прашните книги на алхимици и вещери, обсебен от мисълта да създаде жива материя от мъртва, съшива главата на починал професор към тялото на обесен чирак.

Нора е открила Макс. Но пътят назад, към нейния XXI век, е затворен. Макс е удивен от независимия характер на момичето, от невероятните ѝ познания, Нора е възхитена от неговото чувство за дълг и достойнство. Пред нейната любов няма бариери, но Макс – аристократът Максимилиан фон Кюрзингер – трябва да се пребори с предразсъдъците на века, за да узакони своята любов.

В това време опитният материал на студента по медицина отваря очи: от мъртвата плът се е родил Франкенщайн, човекът чудовище. А студентът, ужасен от творението си, избягва и изоставя своето създание. Макс и Нора намират съществото и започва борбата на възгледи за неговото възприемане.

Елиа Барсело е едно от големите испански имена в литературата за млада публика. Нейните книги са преведени на над 20 езика и удостоени с множество литературни награди.

Откъс от романа „Да сътвориш Франкенщайн“

Отвори очи в мрак, в който проникваща през полуотворена щора светлина рисуваше оранжеви ивици по стената. Не знаеше къде се намира и за момент почувства, че се задушава, изплашен, че както таванът над него, така и всичко наоколо в стаята му са абсолютно непознати.

Стисна отново очи. Понякога ставаха такива неща, а след секунди всичко отново си идваше на мястото и нещата се изясняваха от само себе си. Отвори ги пак, бавно, сякаш предоставяше на ума си шанс да се задейства и да му даде търсения отговор.

Нищо. Беше все така в пълно неведение къде е и защо се е събудил тук, вече по тъмно. Дали вечерта не бе прекалил с пиенето и някой от компанията не му бе предложил да пренощува при него?

Надигна се рязко и остана седнал на леглото с усещането за тежест в гърдите, която, ако не беше ужас, то поне много приличаше на такъв. Нищо не помнеше от предишната вечер. Нищичко. В ума му зееше черна дупка, пустош, абсолютна празнота.

Объркан, се заоглежда: беше лежал върху някакво подобие на дюшек, отвратителен, целият на петна, чийто произход би предпочел да не знае, а около него помещението бе в пълна разруха: олющени стени, проядено от червеи черчеве на прозореца, стъклото – счупено на много места, като че години наред са го замеряли с камъни; по пода се търкаляха останки и хартии във вече почти неопределими цветове, понеже оранжевата светлина постепенно бе отслабнала и сенките се трупаха в ъглите на тази порутената къща.

Какво ли му се бе случило, та да се събуди тук? Някой го беше нападнал? Банда крадци му бе връхлетяла, а после, мислейки го за мъртъв, го бяха оставили да лежи безпаметен?

Внимателно си опипа главата. Малко го болеше, но това бе най-обикновено главоболие, изглежда нямаше контузии на черепа. Нави ръкавите на ризата, за да си огледа ръцете, и в синкавия полумрак не различи нито петна от кръв, нито драскотини или синини. Краката също не го боляха.

Прокара длани по гърдите си и през плата на доста места напипа грапавини, подобно на белези от рани, но като ги натисна, не почувства нищо, нито болка, нито парене, нито какъвто и да било дискомфорт. Може би отдолу имаше втора дреха, която е била кърпена с парчета, съшити с дебел и груб конец?

Мислеше да си свали ризата и да провери, но тъмнината вече бе почти непрогледна, а и беше студено, та реши да излезе оттук, да се прибере у дома и когато се почувства в безопасност в стаята си, да светне лампата, да поиска вода, за да се измие, да се съблече гол и да проучи внимателно, педя по педя, тялото си.

Да си бъде в стаята. Да се прибере у дома.
Къде живееше?
Отново черната дупка.