„Деволюция“ съживява един страх, който отдавна е бил погребан под леглото на детството - прочетете тази книга, само ако не се страхувате да се срещнете с него отново

ВЪВЕДЕНИЕ

„ГОЛЯМАТА СТЪПКА УНИЩОЖАВА МАЛЪК ГРАД“. Това беше заглавието на една статия, която получих скоро след изригването на вулкана Маунт Рейниър. Реших, че е спам – неизбежен резултат от толкова много проучвания в интернет. Току-що бях завършил стотната си коментарна статия – или поне така ми се струваше – по темата за Маунт Рейниър, като бях анализирал всички страни от тази напълно предвидима и предотвратима природна катастрофа. Както и всички останали хора в страната, аз се нуждаех от факти, а не от сензации. Много от коментарните статии по темата се стараеха да се придържат към строгите факти, защото от всички човешки грешки в трагедията на Маунт Рейниър – политически, икономически, логистични – най-смъртоносно се беше оказало психологическото измерение: истерията, подхранвана от преувеличени твърдения. Но ето че я виждах отново, на екрана на лаптопа пред очите ми: „ГОЛЯМАТА СТЪПКА УНИЩОЖАВА МАЛЪК ГРАД“.

„Просто забрави за това – казах си аз, – светът няма да се промени за една вечер. Просто си поеми дъх, изтрий това и продължавай нататък.“

И за малко да го направя. Ако не бяха първите две думи.

„Голямата стъпка“.

Статията беше публикувана на един слабо известен уебсайт за криптозоология и твърдеше, че докато погледите на цялата страна са били приковани в яростното изригване на Маунт Рейниър, на няколко мили от там – в уединената, луксозна, високотехнологична екообщност Грийнлуп – се беше вихрила по-малка по мащаби, но не по-малко кървава трагедия. Авторът на статията се казваше Франк Маккрей и описваше как изригването не само беше откъснало Грийнлуп от спасителната операция, а беше превърнало градчето в беззащитна плячка за една глутница от гладни маймуноподобни създания, докато самите те се бяха спасявали от вулкана.

Подробностите за обсадата бяха записани в дневника на местната жителка Кейт Холанд, сестра на Франк Маккрей.

„Така и не откриха тялото ѝ – написа ми Маккрей по електронната поща, когато се свързах с него, – но ако успеете да направите така, че нейният дневник да бъде публикуван, може би ще го прочете някой очевидец, когото е срещнала.“

Когато го попитах защо точно аз, той отговори: „Защото следя коментарните ви статии за Маунт Рейниър. Вие не публикувате нищо, което преди това не сте подложили на щателна проверка“. Когато го попитах защо е решил, че ще проявя интерес към темата за Голямата стъпка, той отговори: „Защото прочетох във „Фангория“ статията ви.“

Очевидно не бях единственият, който умееше да прави щателни проучвания. Маккрей някак си беше успял да открие моя списък на „Топ 5 класически филми за Голямата стъпка“, който бях публикувал преди цели десетилетия в култовото списание за истории на ужасите. В тази статия бях разказал как съм израснал „в апогея на параноята от Голямата стъпка“ и бях предизвикал читателите да се опитат да гледат въпросните стари филми „през очите на едно шестгодишно дете, които непрестанно прескачат от ужасите на екрана към тъмните, шумолящи силуети на дърветата от другата страна на прозореца“.

След като беше прочел тази статия, Маккрей явно беше решил, че у мен продължава да живее нещо, което не е готово да изостави това детско увлечение в миналото. Но от друга страна, се беше убедил, че зрелият ми скептицизъм ще ме принуди да подложа неговата история на щателна проверка. Така и стана. Преди отново да се свържа с Маккрей, аз установих, че наистина беше съществувала малка общност на име Грийнлуп, която се беше радвала на голямо внимание от страна на пресата. Имаше предостатъчно публикации в медиите както за основаването на селището, така и за неговия основател – Тони Дюрант. Освен това Ивет, съпругата на Тони, беше водила няколко онлайн курса по йога и медитация от културния дом на общността до самия ден на вулканичното изригване. Но на тази дата всичко прекъсваше.

Това не беше необичайно за населените места, които бяха попаднали на пътя на кипящите кални свлачища по склоновете на Маунт Рейниър, но бързата проверка на официалната карта на Федералната агенция за защита при бедствия ми показа, че Грийнлуп не е бил засегнат. И докато пострадалите населени места като Ортинг и Пуялуп в крайна сметка бяха подновили присъствието си в интернет, Грийнлуп си оставаше черна дупка. Нямаше никакви репортажи от пресата, никакви любителски записи. Нищо. Дори програмата за сателитни изображения на „Гугъл“, която толкова съвестно беше подновявала картата на региона, продължава да показва оригиналните изображения на Грийнлуп и района около градчето отпреди вулканичното изригване. Но колкото и да бяха необичайни всички тези предупредителни знаци, в крайна сметка нещо друго ме накара да се свържа отново с Маккрей: единственото споменаване на Грийнлуп след бедствието, което успях да открия, беше в един местен полицейски доклад, според който „официалното разследване продължаваше“.

„Какво знаеш?“, попитах го аз след няколко дни радиомълчание. В отговор той ми изпрати линк към албум със снимки, качен в облака. Авторът на снимките беше старши лесничей Джоузефин Шел. Шел, с която по-късно щях да разговарям във връзка с този проект, беше ръководила първия отряд за издирване и спасяване на оцелелите в овъглените останки на онова, което някога е било Грийнлуп. Сред труповете и отломките тя беше попаднала на дневника на Кейт Холанд (по баща Маккрей) и беше снимала всички страници от него, преди властите да задържат оригинала.

Отначало се усъмних, че това е измама. Бях роден достатъчно отдавна, за да си спомням прословутите „Дневници на Хитлер“. Но след като прочетох и последната страница от дневника, вече нямах друг избор, освен да повярвам на историята, описана в него. И още вярвам в тази история. Може би заради обикновения изказ и влудяващо достоверното невежество по всички въпроси, свързани със саскуоч 1 . Или може би просто заради собственото си ирационално желание желание да реабилитирам онова изплашено малко момче, което някога съм бил. Във всеки случай публикувах историята на Кейт заедно с няколко новинарски статии и разговори с очевидци и свидетели, за които се надявам да осигурят някакъв контекст за читателите, незапознати с фолклора за саскуоч. Докато провеждах това проучване, изпитвах сериозни колебания каква част от него да включа в книгата. Има буквално десетки учени, стотици ловци на Голямата стъпка и хиляди документирани срещи. Да се обърне внимание на всички тях, щеше да отнеме години, ако не и десетилетия, а тази история просто не разполага с толкова време. По тази причина реших да се огранича до разговорите си с двамата участници, които са били замесени пряко и лично в събитията, и да цитирам единствено книгата „Саскуочски справочник“ от Стив Морган. Моите съратници, увлечени по темата за Голямата стъпка, несъмнено ще потвърдят репутацията на справочника на Морган като най-подробното и актуално ръководство по тази тема, което включва исторически извори, свидетелства на скорошни очевидци и научен анализ от експерти като д-р Джеф Мелдръм, Иън Редмънд, Робърт Морган (фамилното име е съвпадение) и покойния д-р Гроувър Кранц.

Някои читатели може би ще повдигнат въпроса за това, че съм пропуснал определени географски подробности по отношение на точното местоположение на Грийнлуп. Направих го с цел да не насърчавам туристи и мародери да посещават това място, където все още се провежда официално разследване, за да не попречат на работата на разследващите органи. С изключение на тези подробности и поправените по необходимост правописни и граматически грешки, дневникът на Кейт Холанд е възпроизведен в оригиналния му вид. Съжалявам единствено за това, че не успях да разговарям с психотерапевтката на Кейт (която я е насърчила да започне да си води този дневник) от съображения за лична неприкосновеност на пациентите. От друга страна, поне от моя гледна точка, отказът на тази психотерапевтка да разговаря с мен може да се тълкува като признание за надежда. Защо иначе в крайна сметка би се тревожила една лекарка за личната неприкосновеност на своята пациентка, ако не вярва, че въпросната пациентка все още е между живите?

Докато пиша тези думи, Кейт се води безследно изчезнала от тринайсет месеца насам. Ако нищо не се промени, когато бъде публикувана тази книга, може би ще са минали няколко години без никаква вест за нея.

Към настоящия момент не разполагам с никакви веществени доказателства за потвърждение на историята, която ще прочетете. Може би съм станал жертва на измамата на Франк Маккрей, а може би и двамата с него сме били измамени от Джоузефин Шел. Ще оставя на вас, читателите, да прецените сами дали историята на следващите страници ви изглежда достоверна и дали – както в моя случай – съживява един страх, който отдавна е бил погребан под леглото на детството.