ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА – РАЗРЕШЕН

ПРОЛОГ

Входът на блока беше под всякаква критика. Кодовата брава беше счупена и не работеше, по пода се търкаляха угарки от евтини цигари. Стените на асансьора бяха покрити с неграмотно надраскани графити, в които думата „Спартак“ и мръсните псувни се срещаха еднакво често. Бутоните бяха прогорени с цигари и грижливо залепени с втвърдена дъвка.

И вратата на апартамента на четвъртия етаж беше същата тъжна картинка: някаква останала още от съветски времена тапицерия и евтини алуминиеви цифри, едва крепящи се на криво завитите винтове.

Наташа се подвоуми за миг, преди да натисне звънеца. Би било смешно да се надява на каквото и да е при идването си тук. Щом си толкова оглупяла, че си решила да прибегнеш до магии – отвори вестника, включи телевизора, послушай радиото. Сериозни фирми, опитни екстрасенси с чужбински дипломи… Пак си е мошеничество, то се знае. Но поне ще си сред сериозни хора и в приятна обстановка… а не в този приют за неудачници.

Въпреки това тя натисна звънеца. Дожаля ѝ за времето, изгубено в градския транспорт.

Няколко минути апартаментът не даде признаци на живот. После се дочу шумът на припрени стъпки – характерната походка на бързащ човек, чиито стари размъкнати пантофи падат от нозете му на всяка крачка. За миг евтината миниатюрна шпионка притъмня, после изтрака металната брава и вратата зейна.

 – О, Наташа? Заповядай, влез…

Никога не си беше падала по хората, които моментално минават на „ти“. Не че тя самата не предпочиташе този стил на общуване, но си беше редно първо да се иска разрешение, нали така?

А жената, която ѝ отвори вратата, вече я дърпаше безцеремонно за ръката да влезе вътре, при това с изражение на толкова искрено гостоприемство върху застаряващото ѝ, покрито с крещящ грим лице, че Наташа дори нямаше сили да протестира.
 
– Една приятелка ми каза, че Вие… – поде тя.
 – Да, знам, знам, мило – заръкомаха домакинята. – О, ама не се събувай, моля те, тъкмо се канех да чистя… или не, сега ще ти намеря едни чехли.

Наташа се огледа, с мъка прикривайки отвращението си.
 
Антрето не че беше тясно, а по-скоро адски задръстено с боклуци. Малката, най-много трийсетватова крушка горе на тавана едва мъждукаше, но и това не прикриваше общата разруха. Закачалката беше затрупана с дрехи, имаше дори палто от ондатра – за радост на молците. Разлепеният линолеум на пода беше в безличен сив цвят. Сигурно домакинята отдавна се канеше да почисти.
 
– На тебе Наташа ли ти викат, дъще? Аз пък съм Даша.

Даша беше по-възрастна от нея с около петнайсет-двайсет години. Поне. Тази жена можеше да ѝ бъде майка, макар че да не дава Господ… Разплута, с мръсна коса без блясък, олющен, набиващ се на очи лак на ноктите, избелял пеньоар, разпадащи се чехли, обути на бос крак. По ноктите на краката също блещукаше лак – ама че вулгарно изглеждаше. Боже Господи!

 – Вие врачка ли сте? – попита Наташа. И възкликна наум: „Каква съм глупачка!“.

Даша кимна няколко пъти в знак на съгласие. Наведе се и измъкна от купчината струпани в безредие обувки гумени чехли. Най-идиотската от човешките приумици – с безброй стърчащи навътре гумени бодли. Мечтата на йогата. Една част от тези гумени гвоздеи отдавна бяха изпопадали, което впрочем не беше повод човек да се чувства по-комфортно.
 
– Обуй се! – радостно предложи Даша.

Наташа като хипнотизирана изу сандалите си и обу чехлите. Сбогом, чорапогащник. Сигурно ще се сдобие с чифт бримки. Какво от това, че марката е не каква да е, а „Омса“, при това с ликра. Всичко на този свят е менте, измислено от хитри глупаци. А умните хора кой знае защо се хващат на въдицата.

 – Да, врачка съм – уведоми я Даша, която бдително контролираше процеса на обуването. – На баба си съм се метнала. И на майка си. Те гледаха, за да помагат на хората, такива сме си ние от нашето семейство… Да отидем в кухнята, Наташа, че в стаите е разхвърляно…

Като се проклинаше наум за пореден път, Наташа тръгна след домакинята. Кухнята оправда очакванията ѝ. Камара немити чинии в мивката, зацапана кухненска маса, от която при появата им някъде под плота мързеливо се скри хлебарка. Лепкав под. Прозорците, то се знае, не бяха видели парцал от пролетта, плафониерата бе омазана от мухите.

 – Сядай. – Даша ловко измъкна под масата табуретката и я издърпа на почетното място – между масата и хладилника, конвулсивно потреперващ „Саратов“.

– Благодаря, предпочитам да постоя права. – Наташа твърдо реши да не сяда. Табуретката ѝ се видя още по-несигурна от масата или пода. – Даша… Дария?

 – Дария.
 
– Дария, всъщност аз само исках да разбера…