Руски и американски информатори едновременно се свързват с разследващ журналист, за да му дадат достъп до огромен масив от данни за миналото на американския президент. Капан ли е това? Или се готви преврат? Защо службите на двете враждуващи велики сили биха работили заедно?

Илия търси помощ от своя колега Борис – американец от руски произход, за да прегледа информацията и да разкрие истината за огромната плетеница от мафиотски връзки, която стои зад Кривата кула – кодовото име на президента популист, преобърнал представите за международна политика и заподозрян във връзки с Русия.

Разследването ще им покаже грозната истина, която се крие зад фасадата на демокрацията, дипломацията и международната търговия – една истина за тайни служби, олигарси, мафиоти и дори педофилски мрежи.

Прочетете началото на романа на Илия Троянов „Двойна следа“

ПРОЛОГ

Ще го нарека Борис. Не е особено находчиво, но тук става въпрос за това да се опази човешки живот, не за оригиналност. Макар че се запознахме едва преди три седмици, прекарваме заедно всяка будна минута. Денем и половината нощ. В една тапицирана с дунапрен стая, която ни пази от следене. От кого – не знаем. Подозрителни типове – колкото искаш. Това тук е сигурен пристан, за нас – единствен. Всичко, което трябва да се обсъди, обсъждаме между тия четири стени. Отвън поръчваме пица и мием зъби. След това продължаваме да четем.

Документи. Мразя тая дума! По-рано биха казали – „книжа“, „поверителни книжа“, но това звучи високопарно, а и вече не отговаря на истината – не сме разпечатали нито един документ. Четем от няколко лаптопа. „Документ“ звучи като архаично проклятие, като тракането на мастиленоструйния принтер от едно време – подозрително, заплашително. Трудно е да се каже какви документи четем (претърсваме?). Служебни записи? Да, в тях има писмени знаци и повечето са съставени в някакви служби (по-служебно няма накъде). И въпреки това изглеждат нереални в битието си на сенки, на струпани в редове и колонки данни без очевидна връзка. Общо взето, документите са „удостоверения, служещи за уведомяване, за осветляване по някой въпрос“. Така е – уведомяват ни за нещо, най-често – лошо; и да – лицата ни се озаряват (дори в изкуствената светлина на тази стая). Като изключим това обаче, навсякъде между редовете им се крие опасност от затъмнение. Казват, че документите служат за доказателство. Може и да е така, само че ние още не сме открили какво точно доказват. Без никакви съмнения.

Този, който непрекъснато чете, от един момент нататък започва да пропуска най-важното. Започва да възприема само подсъзнателно (а подсъзнанието е съмнителен свидетел). Затова се налага да маркираме съществените места в текста, да ги хайлайт ваме , както казва Борис. Произнася хайлайт като хайлайф, блед е, прекарал е точно толкова време пред компютрите, колкото аз – из прашните улици, затова отношението му към документите е съвсем различно, почти еротично. Четем на английски, четем на руски, говорим си най-вече на английски, освен ако Борис не изтърве нещо на майчиния си език – тогава му отговарям на руски. Акцентът ми го забавлява. Двамата взаимно се допълваме. Борис разбира от финанси, по-точно казано – от корупция и незаконно присвояване, от пране на пари и данъчни убежища, специалист е по творческите аспекти на алчността. За разлика от него, аз съм се фокусирал в разрушителното действие на властта. Според мен политиката е структурирано насилие, което трябва да бъде разобличено. Борис обича да се рови в документи, аз бих предпочел да водя разговори. Затворени в нашата космическа капсула, от седмици кръжим заедно около въпроси, които биха могли да предизвикат световен земетръс: Кой кого контролира? Кой кого манипулира? Кой ще надделее в тази най-често невидима война?

Правим крачка след крачка.

Стигаме донякъде. Но не напредваме.

От всеки изкачен хълм се открива гледка към по-високи върхове – озъбени, стръмни. И няма пътека нагоре.

Когато се заловихме с тая работа (робия?), се разбрахме да наречем американския президент „Кривата кула“, а руския – „Михаил Иванович“. Псевдонимите ни помагат да запазим дистанция, да не попаднем в капана на прекомерното им медийно присъствие. Както и да са наречени в този разказ, става дума за ония двама мъже, които всеки ден ни гледат от новините, с очи на мъртви риби. Които на пръв поглед никак не си приличат (колко лъжовно може да е първото впечатление!). Които се готвят да променят света за сметка на човечеството. Това е, което искаме да докажем. Неоспоримо. Все едно колко време ще ни отнеме.

Кривата кула и Михаил Иванович са причината Борис и аз да се срещнем. Преди три седмици. Не нарочно, но не и случайно. Като гръм от ядно небе (няма печатна грешка).

На едно летище…