Разгрънете страниците на тази френска романтична история с откъса от романа на Хана Тъниклиф

ПРОЛОГ

Пролетното слънце най-накрая пробива през дантелените облаци, които скриват утрото зад срамежлив воал. То разпръсва бледа, бяла светлина над малката тълпа. Малцина вдигат поглед насред разговорите си да го забележат. Една чайка яхва топлите лъчи ниско над океана, подобна на оригами, полетяло в небето. Тя се рее и гмурва с лекота, преценява гледката по-долу. Насъбралите се хора в рокли в топли нежни цветове, изгладени ризи и панталони. С питие в ръка приветстват слънчевата светлина, отразена в златно и кехлибарено в стъклените чаши. Жена в розова рокля съсредоточено предлага канапета върху сребърен поднос. Гостите се придвижват бавно към подредените в редица столове, с неохота прекъсват своите разговори. Навеждат се да разцелуват някого или да стиснат нечия ръка, толкова доволни, че се виждат и са тук по този повод. Отпред един млад мъж с цигулка поглежда към девойката с руси коси с обагрени в златисто крайчета, която чака в края на пътеката и се изкашля. Появата ѝ е знак за него, от нерви стомахът му сякаш е пенливо шампанско.

Гостите усещат, наместват се и притихват. Градината разпилява благоухания. Омайни аромати в розово и лилаво, от люляка и зюмбюла, и чудно разцъфтелите рози. Бели и бледозелени хортензии нежно поклащат стъбла, сякаш са захарен памук, а маргаритките осейват тревата, която е пухкава и прохладна под нозете. Тогава цигуларят подема мелодия, а звуците се реят над главите на множеството. Певицата, в дълга бродирана с цветя рокля, с червена роза в косите, отива до него и запява. Някъде сред тълпата проплаква бебе в отговор.

Невестата е вече в края на пътеката. Очите на всички се отместват към нея. Облечена е в дълга, бяла копринена рокля, която се дипли до нозете ѝ. Мнозинството затаява дъх, някои усещат сълзи да напират в очите им, гърлото ги свива, а останалите просто се взират като хипнотизирани. Тя пристъпва по меката трева с букет цветя в дясната си ръка. Слънцето грее по-уверено и сякаш струи и от нея, сякаш тя всеки миг от радост ще избухне в хиляди искрящи лъчи. В предния край на пътеката спира и подава букета си на своя приятелка. Когато улавя протегнатите ръце на своя любим, по-близкостоящите забелязват как се вкопчва в тях, та чак кокалчетата ѝ побеляват, и чуват как той изрича с трепетен шепот: „Толкова си красива!“.

Държат се здраво един за друг, сияещи, лъчезарни. Двамата те заедно, като леска и орлови нокти, точно както се предполага, че свършва легендата.

Надежда... не, доказателство!... че може да стане и може да е хубаво.

ЕДНА ГОДИНА ПО-РАНО –
UN AN PLUS TOT

Жулиет

Жулиет се събужда от мириса на увяхващи рози, розови, когато ѝ ги подариха, сега с цвета на загорял тен през лятото, а цветчетата им се отронват от дръжките. Закъснява. Повече, отколкото би искала, точно в този ден, сред всички останали. Хвърля поглед към стенния часовник, скача от леглото и ругае: Merde, merde, merde! Притичва покрай оклюмалите цветове и разпилява още листенца върху неоправеното легло и по пода, сякаш сватбени конфети.

Измива се набързо под душа, косата ѝ е вдигната небрежно на кок. Изсушава се набързо и недотам добре – кърпата ѝ е износена и се нуждае от подмяна. Измива си зъбите.

Намръщва се на отражението си в огледалото – твърде бледо и сбръчкано от доста нощи, прекарани в кухнята. Грима поставя с бързи, леки движения, прекалено много е и той ще се намести в набраздената ѝ като географска карта кожа – реки, гранични бразди и бойни позиции. Маскара. Руж – да оправи проблема с изморения и изпит вид. Разресва косата си, пораснала е до под раменете, с малко изтощени краища, също като нервите ѝ, но не се забелязва, когато я вдигне.

Жулиет закача с палеца си първия чорапогащник. Ругае отново, оглежда нокътя си, който е нащърбен. С втория чифт е по-внимателна, не бърза, макар че от това сърцето ѝ блъска припряно, лудо в гърдите ѝ. Нахлузва рокля и ботуши, излиза през вратата с преметната отпред през главата чанта, която се люлее като махало, с телефон в ръка. Докато тича надолу по стълбището, изпраща на Луи съобщение с извинения.

Ботушите ѝ топуркат по стълбите – Туп! Туп! Туп! Сякаш и те ѝ се карат.

Мадам Дешамп отваря своята врата, когато Жулиет забързано минава покрай нея. Загръща халата си и отстъпва назад. Жулиет няма време да спре и разменя любезности, ботушите ѝ трополят по архаичното спираловидно стълбище и през входната врата я отвеждат на улицата.

Навън утрото е мрачно, прихлупено, светът мирише на бетон и кучешка урина, а от близката пресечка ухае на хляб и Жулиет не може да се въздържи да обърне нос натам. Тя знае, че Анри е в boulangeri, потънал в пот и брашно, знае, че е открехнал задната врата, за да влиза малко въздух независимо от миризмите навън, за да усеща прохладната милувка по розовата си настръхнала кожа. Тя знае, че той отпива еспресо без мляко и захар, наслаждава му се, сякаш е целувка, и виква на всеки от персонала, който го доближи: Foutre le camp, докато привърши, докато дойде на себе си. Жулиет, разбира се, е добре дошла, разговарят за брашно, мая и живот без цигари, за кучето на Анри, което е неговият свят и е с болен крак. Ако не закъсняваше толкова, тя би могла да се присъедини към него, да придърпа една пластмасова щайга, да поседи с него, да жали за цигарите и да хвали кучето. Но не и днес.

Жулиет минава покрай продавачите, които подреждат сергиите, някои я поздравяват, други просто кимат. Отварят се кашони, колите с товари от риба и раци са в очакване, както и тези с ранни пролетни ягоди, връзки пресен киселец, шоколад, сирена, зехтини и оцет във високи зелени бутилки, цветя със сладко ухание, пъстри като в някоя сладкарница. Жулиет отстъпва встрани заради един разсеян турист с фотоапарат на врата. Не е далеч пеша до станцията на метрото „Плас Монж“, преди втората пресечка. Жулиет вади билета си доста преди да стигне входа, обозначен с метална стрелка, буквите са извити като мустачета на лоза, а стъпалата под него са нашарени с черен спрей с ругатни и обиди. Тя инстинктивно притиска чантата към себе си. Това е петият градски район. Това е Париж. Човек никога не може да е достатъчно сигурен. Единствена е на перона, когато влакът навлиза стремително със задушна, топла струя въздух. Качва се, сяда и сега усеща как я стягат новите ѝ ботуши. Бе си пожелала нещо хубаво, нещо ново за днешния ден. Нови ботуши, които да я накарат да се чувства като нова. Нова, специална и значима, че пишат за нея. Въпреки че косата ѝ не е перфектна, нито пък ноктите ѝ или бръчките по лицето ѝ, които разкриват, че минава четиресетте и е толкова уморена.

Мъж на седалката срещу нея вдига поглед от вестника и ѝ се усмихва.

– Жулиет!

Косата му е гъста, посребрена, устните – месести, потрепват.

– Леон… – казва тя в отговор и се опитва да звучи ведро.

Той става от мястото си, прекосява и се настанява до нея. Една жена с пъстроцветен шал на главата ги наблюдава безизразно. Роклята ѝ е осеяна с цветя и листа – оранжеви, кафяви, черни и жълти. Ще ѝ се да бе седнала до нея.

– Знаех си, че си ти – казва той и накланя глава. – Изглеждаш чудесно. Tres jolie.7

– Merci, Леон. Благодаря ти – отвръща Жулиет.

Той сгъва вестника и го поставя в чантата си.

– Рано ли започваш?

Тя кимва.

– Работиш твърде много.
Жулиет знае, че това е по-скоро стратегическо обезсърчаване, отколкото загриженост. Леон не е от нейните хора, той е конкурент.

– Ах! Днес е голям ден, нали? – отбелязва той.

– Откъде…

Той се удря по челото.

– Знам. Чувам ги тези неща. Интервю с…

Ухилва се разбиращо.

– Gault et Millau – измърморва Жулиет.

Тя избягваше да споменава на глас името, за да не ѝ донесе лош късмет.

Усмивката на Леон изразява задоволство.

– Dussollie.

– Oui, Дюсолие.

– Хм, тя е костелив орех.

– Да, чувала съм – отвръща Жулиет.

Внезапно усеща, че не е толкова jolie, хубава, както я описа Леон. Ще ѝ се да си бе запазила час за фризьор предната седмица. Пропусна много уговорки напоследък. Срещи с приятели, часове при лекаря, не е посещавала зъболекаря от две години, а знае, че има нужда от пломба.

– Срещал ли си се с нея? – пита го тя, сякаш не би искала да научи нещо повече.

– Разбира се – кимва Леон.

Влакът спира на следващата станция, вагонът се пълни с хора, които се устремяват на рояци към свободните места. Бременна жена остава права, а тези, които вече са се настанили, избягват погледа ѝ. Местата между Жулиет и жената в рокля на цветя са заети от друга жена, която е отворила пудриерата си и нанася червило, стиснала черната си чантичка под мишница, и младеж със скейтборд. Той хвърля сърдит поглед към Жулиет.

– Ще се справиш чудесно – насърчава я Леон и тупа коляното ѝ, а ръката му се задържа малко повече.