Застанала пред прага на този свят, 15-годишната зрелостничка премисля живота от въпроса за секса през ролята на семейството, та до политиката на Америка, и крои своя „таен план за бъдещето“. А в този план основно място заема високото момче с очилата от другата смяна, момчето, което знае толкова много и което я разбира. Игор.

Една невероятна книга за съзряването, написана от името на героинята с дълбоко разбиране и на места с тънкия хумор на себеосмиването, на което е способен само интелигентният човек. Авторката Нада Михелчич е едно от големите имена на хърватската литература за млада публика, а романът „Една гимназистка разказва“ е включен в програмата по литература на хърватското училище.

Откъс от книгата на Нада Михелич „Една гимназистка разказва“

Мъчех се да заспя. Бях гладна, в стаята ми цареше полярен студ, а и кучето още не се беше върнало. Най-много ме тревожеше родителската среща в сряда. Знаех, че остават още пет дни, но както винаги се тормозех предварително. Затуй и нервите ми бяха като на скапана трийсетгодишна дама. През целия си калпав живот не спирам да се мятам от проблем на проблем. Фактът, че през декември навършвам шестнайсет, е достатъчно красноречив. Покойните ми родители се постараха нещата да станат още по-лоши. Не, не защото миналата година загинаха в катастрофа. Не, не затова. Проблемите са започнали още с раждането ми. Тогава Лука бил на пет години, а нашите яко желаели момиченце. Сдобили се с мен и автоматически съм станала златото на татко, слънцето на мама и жертвата на Лука. А той, още щом тръгнал на училище, разбрал, че на мене ми е готино, ама на него – не. В трети клас най-сериозно обяви стачка и бележките му за срока едва не разведоха родителите ни. Мама прие двойките и тройките като личен удар от страна на учителката на Лука. Татко каза, че му е писнало от истерии. Това беше грешка. Голяма грешка. Мама почти престана да говори с него. Отведе Лука на лекар за психари, да го наблюдават. Частен доктор. Най-скъпият. Баща ми побесня и рече, че нейното място е там. И тя съвсем престана да говори с него. Психологът повика и татко. Мен никой не ме повика, тези дни изобщо не ме забелязваха и с хленченето си аз давах солиден принос към всеобщата лудост.

Баща ми прекара зимните празници, подреждайки стаята на Лука. Накрая тя заприлича на кабинет на министър на образованието. Това, както татко рече, трябвало да стимулира Лука. Така и стана. Стимулираше го да бяга в моята стая и да си играе с играчките, които дотогава презираше. Когато трябваше да учи, вкарваше ме стаята си и влизаше в ролята на учителка. На безмилостна учителка. И така, бях почти на четири години, когато започнах интензивно да посещавам интензивен курс по ограмотяване при „учителката“ Лука. Правех безуспешни опити за бунт, прилагайки изпитаното оръжие – щетеобадянамамаинататко. Без резултат. Не действаше. Поглеждаше ме на кръв и просъскваше, че ако мама научи за нашето училище, моята Принцеса ще падне съвсем случайно от ръцете му и ще стане на пух и прах. Принцесата беше порцеланово гърненце с нарисувано на него красиво момиченце, което бере цветя. Гърненцето започваше да свири, щом някой го вземеше от масата. Момиченцето приличаше на малка принцеса, затова за мен гърненцето беше не само най-голямото ми съкровище, но и най-скъпоценното нещо, което семейството ни притежаваше.