Въведение от Тери Пратчет

Ред обстоятелства скроиха заговор, за да бъде написана тази книга.

Веднъж пътувах в една кола с още няколко възрастни грамотни хора и подминахме табелата на село Грейт Дънмоу в Есекс. Възкликнах на глас: „А, да, тук връчват Половинката пушена свиня от Дънмоу!“. Те не бяха чували за нея, обаче вече от векове всеки женен мъж може да отиде в това село в понеделник след Петдесетница и да си поиска наградата – половин пушена свиня, ако може да се закълне, че с жена му не са се карали дори и веднъж през изминалата година. И че и за миг не е пожелал отново да бъде ерген. В края на петдесетте и началото на шейсетте години церемонията с Половинката пушена свиня я даваха по телевизията, за бога!

Наскоро след това подписвах книги на южното крайбрежие и се възползвах от възможността, за да помоля практически всеки човек на опашката да каже стихчето за свраките (правех проучване за „Захапи за врата“). Те до един издекламираха, с по-голяма или по-малка точност, версията на стихчето, която известяваше началото на детското телевизионно предаване „Сврака“ от шейсетте и седемдесетте години – „Една за тъга е, за радост са две“. Не беше лошо стихчето, обаче също като кукувиче в гнездо то изтикваше всички останали варианти, съществували из страната (някои от тях ще се появят в една от главите по-нататък). После една достолепна на вид госпожа застана пред мен с книга в ръка и аз я попитах с някаква неизразима надежда в душата колко варианта на стихчето за свраките знае. „Към деветнайсет“ – отвърна тя, след като се позамисли.

И така се запознах с Джаклин Симпсън, която стана моя приятелка и от време на време консултант по въпросите за фолклора, и веднъж ме хвана да говоря пред Британското фолклорно дружество, където сигурно съм поразстроил този-онзи с изказването, че мисля за фолклора горе-долу така, както един дърводелец мисли за дърветата.

Някои неща в тази книга може да са добре известни, и ще кажете: „Ама то това всеки го знае“. Но Поредицата за Света на Диска , която в много случаи заема от фолклора и митологията и пътьом ги върти, суче и оплита, трябва да е най-наблъсканата с обяснителни бележки съвременна книжна поредица, която съществува. А едно от нещата, които съм научил в живота си, е това, че не са много хората, които знаят ония работи, дето всеки ги знае.

Но има такива неща, които не бива да забравяме, и те се свеждат предимно до това откъде сме дошли и как сме стигнали дотук, както и историите, които сме си разказвали по пътя. Фолклорът не засяга само миналото. Той всекидневно расте, цъфти и дава семена заради вроденото ни желание да контролираме нашия свят чрез удовлетворителни повествования.

Аз живеех недалеч от един побит камък, който по пълнолуние и/или в навечерието на лятното слънцестоене танцуваше нощем из своето поле и чат-пат зарязваше без охрана едно гърне злато, което на теория бе достъпно за всеки, посмял да го грабне и способен да тича по-бързо от един камък. Ходех по-рано да го оглеждам на дневна светлина, обаче кой знае защо така и не намерих време да осъществя краткото нощно пътешествие, та да му видя танцовите умения. Сега разбирам, че е било от страх – боях се, че като толкова много други камъни, които съм срещал, и този няма да затанцува. На някаква частица от мен ѝ се искаше светът да бъде място, където въпреки служителите по планирането, директивите на ЕС и полицаите един камък да може пък и да танцува. И някъде там, мисля си аз, присъства инстинктът за фолклора. Трябва да има такова място, където камъните танцуват.