Забавен и стоплящ роман за жена, която ще познае вкуса на чудесата

Когато телефонът на Лилиан звъни, последният човек, от когото очаква обаждане, е Мадисън – някогашна нейна приятелка и съквартирантка от скъпото частно училище, до което се е добрала благодарение на жестока амбиция, много труд и стипендия. Мадисън се обажда с молба за помощ – и сякаш по чудо е забравила предателството, което е сложило край на приятелството им и е върнало Лилиан в ада на посредствеността.

Двете заварени деца на Мадисън са напът да се нанесат в прекрасната ѝ къща, при прекрасното ѝ семейство и да развалят прекрасния им начин на живот. Защото десетгодишните близнаци не са просто досадни напомняния за предишния живот на съпруга ѝ, а избухлива малка тайна, която може да взриви политическата му кариера. Само Лилиан може да предотврати това, ако се съгласи да им бъде гувернантка за през лятото.

Отказала се от мечтите и амбициите си, разочарована от живота и затънала в самоунищожителни навици, Лилиан решава, че няма какво да губи… и че тази работа може да се окаже трамплин към живота, който винаги е искала. Очаква я обаче сблсъсък с неочаквани чувства, премълчани тайни, политически интриги и собственото ѝ разбито сърце.

Откъс

В края на лятото на 1995 година, само няколко седмици, след като навърших двайсет и осем, получих писмо от приятелката си Мадисън Робъртс. За мен тя все още беше Мадисън Билингс. Пишеше ми четири-пет пъти годишно: споделяше какво се случва с нея и тези новини за мен сякаш бяха като вести от Луната, животът ѝ бе като излязъл от списание. Беше се омъжила за по-възрастен мъж, сенатор, и имаше малък син, когото издокарваше в моряшки костюмчета – с тях той приличаше на скъпо плюшено мече, което някак си се е превърнало в човек. По това време работех като касиерка в два конкурентни магазина за хранителни стоки и пушех трева на тавана на майка ми, защото веднага щом станах на осемнайсет, тя превърна детската стая в тренировъчен кът с огромна бягаща пътека, която запълваше цялото място, където бях израснала нещастна. От време на време излизах с мъже, които не ме заслужаваха, но си въобразяваха обратното. Както сигурно си представяте, писмата на Мадисън бяха сто пъти по-интересни от моите, но въпреки това поддържахме връзка.

Това писмо наруши обичайната честота на кореспонденцията ѝ, която беше точна и предсказуема. Но не ми се стори притеснително. С Мадисън общувахме само чрез хартия. Нямах дори телефонния ѝ номер.

Ползвах почивката си в „Сейв-а-лот“ – първия удобен случай да прочета писмото, в което, за моя изненада, Мадисън пишеше, че иска да отида във Франклин, Тенеси, защото имала интересно предложение за работа за мен. Пращаше и банкнота от петдесет долара, понеже знаеше, че колата ми няма да издържи повече от трийсет километра. Не разкриваше за каква работа става въпрос, но едва ли беше по-лоша от това, да приемаш ваучери за храна и да се бориш с проклетия кантар, за да премериш колко тежат няколко натъртени ябълки. Възползвах се от последните пет минути от почивката си да попитам шефа ми Дерек дали ще ми даде няколко почивни дни. Знаех си, че ще откаже, но не му се сърдех. Не бях от най-отговорните служители. Това му е трудното на съвместяването на две работи: налага се да разочароваш началниците си по различно време и понякога губиш представа кого си прецаквал повече. Мислех си за Мадисън: тя беше не само една от най-красивите жени, които съм срещала в истинския живот, но и изключително умна, винаги пресмяташе какви са изгледите за успех на всеки възможен сценарий. Щом имаше работа за мен, бях готова да я приема. Да напусна тавана на майка си. Да зарежа досегашния си живот, защото бях достатъчно откровена пред себе си, за да си призная, че няма да ми липсва кой знае какво от него.

Седмица, след като писах на Мадисън кога пристигам, на автогарата в Нашвил ме чакаше мъж с тениска с якичка и слънчеви очила. Приличаше на човек, който е луд по часовниците.