Само ден преди Нова година две убийства разтърсват малкото ирландско градче Рагмълин. Жена е открита удушена в катедрала, а мъж – обесен на дърво край дома му. И двете тела са белязани с татуировка, която ще накара детектив Лоти Паркър да заподозре, че зад тези престъпления стои нещо далеч по-голямо и дори по-зловещо.

Разследването ще я отведе във вече затворения приют „Света Анджела“. Докато детектив Паркър постепенно разплита мистерията, започват да стават очевидни следите, оставени от вездесъщата Католическа църква, и нейното тъмно минало.

Лоти ще се изправи лице в лице в една увредена душа, която има много странно чувство за справедливост. Но преди това ще трябва да защити собственото си семейство.


30 декември 2014

ГЛАВА 1

Сюзан Съливан имаше среща с човека, от когото се страхуваше най-много.

Реши да отиде пеша, тъй като разходката щеше да ѝ се отрази добре. Беше приятно да е навън през деня, далеч от задушаващата я къща и от тормозещите я мисли. Сложи си слушалките на айпода, нахлузи си черната вълнена шапка, закопча кафявото си палто от туид и се изправи пред хапещия сняг.

Умът ѝ препускаше. Кого заблуждаваше? Не можеше да се разсее, нито да избяга от кошмара на миналото; той я преследваше през всяка една съзнателна минута и нахлуваше през нощите ѝ като прилеп – черен и бърз, изнервящ я до полуда. Опита се да се свърже с една детективка от полицейския участък на Рагмълин, но не получи отговор. Надяваше се тя да е предпазната ѝ мрежа, резервният ѝ план. Повече от всичко искаше да научи истината и след като не получи необходимото по обичайните канали, реши да се заеме сама с тази задача. Вероятно така щеше да успее да прогони демоните си. Сюзан потрепери. Ускори крачка, като едва стъпваше по земята. Вече не се страхуваше, трябваше да разбере. Крайно време беше.

С наведена заради вятъра глава, Сюзан вървеше бързо през града, доколкото ѝ позволяваха заледените улици. Погледна кулите близнаци на катедралата, преди да влезе през портите от ковано желязо, и автоматично се прекръсти. Върху бетонните стъпала бяха хвърлени няколко шепи сол, която захрущя под ботушите ѝ. Снегът понамаля и иззад черните облаци се процедиха слаби слънчеви лъчи. Отвори голямата врата, затропа с премръзналите си крака върху гумената изтривалка и – докато ехото заглъхваше – пристъпи в тихото помещение.

Сюзан махна слушалките от ушите си и ги остави да увиснат на раменете ѝ. Цялата беше премръзнала, въпреки че вървя само половин час. Източният вятър проникваше през катовете дрехи, а оскъдната ѝ телесна мазнина не можеше да предпази петдесет и една годишните ѝ кости. Тя разтри лице, прокара пръст под хлътналите си очи и махна събралата се там вода. Опита се да привикне с полумрака. Свещите на страничния олтар хвърляха сенки по мозаечните стени. Слабата слънчева светлина упорито се промъкваше през стъклописите високо над Кръстния път 1 . Тръгна бавно през тази неясна мъгла и усети миризмата на тамян.

Наведе глава, отиде зад първия ред с пейки и коленичи на отреденото за това място 2 . Отново се прекръсти и се зачуди как бе възможно да запази дори капка от своята религиозност след всичко, което беше направила и преживяла. Почувства се сама в тишината и се замисли за иронията в цялата тази ситуация – той ѝ предложи да се срещнат в катедралата. Сюзан се съгласи, защото смяташе, че през деня ще има много хора. Мислеше, че ще е в безопасност. Ала тук нямаше никого, явно лошото време беше уплашило всички.

Една врата се отвори и затвори и по централната пътека нахлу студен вятър. Сюзан знаеше, че е той. Страхът я вцепени. Не можеше да помръдне. Загледа се в свещта над нея, докато пламъкът ѝ не се размаза пред очите ѝ.

По пътеката проехтяха стъпки – бавни и решителни. Мястото за коленичене зад нея изскърца, когато мъжът застана там. От него се носеше студ, а миризмата му надделя над тази на тамяна. Сюзан стана и седна на пейката отзад. Дишането му – отсечените му вдишвания – бяха единственият звук, който чуваше. Усещаше го, без да я е докоснал. Веднага разбра, че това е грешка. Той не беше дошъл, за да отговаря на въпросите ѝ. Нямаше да ѝ помогне да разбере.

– Трябваше да си гледаш работата – прошепна той грубо.

Сюзан не можеше да му отговори. Дишането ѝ се забърза. Сърцето ѝ заблъска в ребрата и закънтя в ушите. Тя стисна юмруци и пръстите ѝ побеляха. Искаше ѝ се да побегне, да избяга надалеч, но енергията ѝ беше изчерпана и разбра, че е настъпил сетният ѝ час.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Ръката му стисна гърлото ѝ, а облечените му в ръкавица пръсти потънаха в отпуснатата ѝ кожа. Ръцете ѝ се стрелнаха към неговата, но той ги отблъсна. Пръстите му намериха кабела на айпода. Той го уви около врата ѝ. Сюзан помириса киселия му автършейв и в този миг осъзна, че ще умре, без да научи истината.

Жената се сгърчи на твърдата дървена пейка и се опита да се измъкне, като дивашки задращи облечените му в ръкавица пръсти, но не постигна нищо. Кабелът се стегна около врата ѝ. Опита се да си поеме въздух, но не успя. По краката ѝ потече гореща течност – подмокри се. Мъжът стегна примката около врата ѝ още повече. Отслабена, тя свали ръце. Той беше прекалено силен.

Докато животът се оттичаше от тялото ѝ, Сюзан приветства физическата болка, която обещаваше да заличи мъчителните години на психическо страдание. Пламъкът на свещта постепенно се скри сред спускащия се мрак. Мъжът дръпна кабела веднъж, два пъти, и тялото ѝ се отпусна. Страхът ѝ завинаги я напусна.

През тези няколко последни мъчителни мига Сюзан позволи на сенките да я отведат на място, където царяха светлина, утеха и мир, какъвто никога нямаше да опознае в живота. Малко преди мракът да залее като вълна умиращото ѝ тяло, пред очите ѝ се появиха малки звездички.