Откъс от романа на Анджей Сапковски

Кула на шутовете ( Narrenturm ) – така са наричали в Средновековна Европа кулите, в които са били затваряни душевноболните.

Краят на света не настъпи в Лето Господне 1420. Макар и много неща да подсказваха, че ще настъпи.

Не се оправдаха мрачните пророчества на хилиастите, които предсказваха датата на Края съвсем точно, а именно в първия понеделник на месец февруари 1420 година, след Света Схоластика. Но ето – мина понеделник, после вторник, после сряда – и нищо. Не настъпиха Дните на Изкуплението и Възмездието, предхождащи Царството Божие. И макар да бяха минали хиляда години, Сатаната не беше освободен от заточението си и не излезе, за да съблазни народите от четирите краища на Земята. Не загинаха от меч, огън, глад, град, хищнически зъби, скорпионови жила и змийска отрова всички мирски грешници и врагове Божии. В планините на Табор, Баранек, Ореб, Сион и Оливней напразно очакваха второто пришествие на Христос вярващите от quinque civitates, посочените в пророчеството на Исая пет избрани града, за каквито се считаха Пилзно, Клатова, Лоуна, Сиана и Затец. Не настъпи Краят на света. Той не загина и не изгоря. Поне не целият.

Но и така беше весело.

Вярно че чорбата си беше точно както трябва – гъста, пикантна и доста мазничка. Отдавна не бях опитвал такава. Благодаря за гощавката, уважаеми господа, благодаря и на теб, кръчмарю. Няма ли да погледна с презрение бирата, питате? Не, може би не. Ако позволите, с удоволствие. Comedamus tandem, et bibamus, cras enim moriemur.

Краят на света не настъпи през 1420 година, не дойде и на следващата година, нито след две, нито след три, нито даже след четири. Нещата се развиваха по естествения си път, ако мога така да се изразя: войните продължиха, болестите се множаха, бушуваше mors nigra, гладът се ширеше. Ближният убиваше и ограбваше ближния си, пожелаваше жена му и общо взето, човек за човека беше вълк. От време на време устройваха погроми на евреите, а за еретиците – клади. А новостите: скелети танцуваха с изящни подскоци из гробищата, смъртта с косата крачеше по Земята, инкуб нощем пропълзяваше между треперещите бедра на спящи девици, стрига скачаше на врата на самотен ездач в клисурата. Дяволът видимо се месеше в ежедневните дела и обикаляше сред хората tanquam leo rugiеns – като ревящ лъв, търсещ кого да погълне.

Много достойни хора погинаха в това време. Е, родиха се и много други, разбира се, но така се случи, че рождените дати някак не бяха записани в хрониките и никой по никакъв начин не ги помнеше – освен може би майките им или в онези случаи, когато новородените имаха по две глави или по два фалоса. Но стане ли дума за смърт, ха, датата е сигурна, като в камък изсечена.

През 1421, следващата година, в понеделника след Средпостната неделя, след шейсет години достоен живот в Ополе, умря Ян apellatus 5 Кропидло, принц с кръвта на Пястите 6 и episcopus vloclaviensis. Преди смъртта си дарил шестстотин гривена на град Ополе. Говори се, че според волята на покойния част от тези пари отишли в прочутия ополски бордей „При рижата Кунда“. Епископът гуляйджия се ползвал от услугите на това заведение, помещаващо се в задната част на францисканския манастир, до самата си кончина, макар и в последните години от живота си само като зрител.

През лятото – не помня точната дата – на 1422 година, във Венсен умря английският крал Хенри V, победителят в битката при Аженкур. Надживял го само с два месеца, почина и кралят на Франция Шарл VІ, който през последните пет години си беше изгубил напълно ума. Короната пожела синът на безумеца, дофинът Шарл. Но англичаните не признаха правото му. Все пак майката на дофина, кралица Изабел, отдавна го беше обявила за копеле, заченато извън брачното легло с напълно нормален мъж. И тъй като незаконородените не наследяват престола, законен владетел и монарх на Франция стана англичанин, синът на Хенри V, малкият Хенри, който едва бе навършил девет месеца. Регент във Франция стана чичото на Хенри, Джон Ланкастър, херцог Бедфорд. Заедно с бургундите той задържа Северна Франция – заедно с Париж – докато дофинът Шарл и арманяките властваха на юг. А между владенията им, сред труповете, останали от битките, виеха кучета.

През 1423 година, на Петдесятница, в замъка Пенискола близо до Валенсия умря Педро де Луна, авиньонският папа, проклет схизматик, който до самата си смърт, въпреки решението на два събора, продължи да се нарича Бенедикт ХІІІ.

Сред другите, които умряха по това време и които си спомням, беше Ернст Железни Хабсбург, владетел на Щирия, Каринтия, Крайна, Истрия и Триест. Умря Ян Рациборски, принца едновременно с пястка и пшемисловска кръв. Почина младият Вацлав, dux Lubiniensis , в чужбина умря княз Хенрик, който с брат си Ян управляваше в Жембице. В изгнание умря Хенрик dictus на Румполд, княз на Глогов и ландвойт на Горно Лужице. Умря Миколай Тромба, архиепископ на Гнезно, благороден и умен мъж. В Малборк почина Михаел Кюхмайстер, Велик магистър на Ордена на Пресветата Дева Мария. Умря също Якуб Пенчак по прякор Рибата, мелничар от Битом. Ха, трябва да призная, че той не е толкова прочут и известен, колкото останалите, но има предимството, че го познавах лично и дори съм пил с него. А с онези, изброени по-горе, така и не ми се удаде възможност.