Отчаяната майка Сейди Роупър обича дъщеря си и е готова на всичко, за да я опази жива и здрава. Не може да ѝ каже защо трябва да напуснат по спешност дома си, нито защо бащата на Робин няма да дойде с тях в Лондон. Не може да обясни защо изпитва страх да се върне в къщата на покойната си майка – с нейните обрасли в бръшлян стени и отровни спомени.

Не може да ѝ признае истината за училището, в което Робин ще постъпи – училище, в което новопристигналите не са добре дошли. Училище, което крие тайни и опасности, които унищожават съдби…

Сейди просто иска да вкара в релси живота си, но дори лъжи, изречени с най-добри намерения, могат да имат смъртоносни последици.


Разгръни страниците на трилъра на Хариет Тайс

Първа част  1.

За пръв път спя в стаята на майка ми. Или поне доколкото помня. Студено е. Само ръката ми не е под завивката и чувствам кожата си лепкава, а пръстите ми са замръзнали. Претъркулвам се и се завивам цялата, поемам от топлината на Робин. Тя похърква тихичко до мен. Минали са няколко години, откакто е молила да спи в моето легло, но температурата в къщата я сломи. Първата вечер, като пристигнахме, влезе в стаята, която бях приготвила за нея, и мигом изскочи обратно навън.

 – Леденостудена е и не харесвам странната картина на стената – заяви.

 – Ще я сваля – отвърнах. Но не се възпротивих, когато Робин пожела да поделим моето легло. Не искам да я изпускам от поглед.
 
Юрганът е прекалено тънък. Предишната вечер натрупах отгоре палта за малко допълнителна топлина, но докато сме спали, са се свлекли на пода. Протягам се и ги дърпам обратно върху нас, като се старая да не безпокоя Робин, да ѝ оставя още няколко минути сън. Като станем, ще е студено.

Газовата печка още е тук. Помня как понякога през зимата, в най-студените дни, майка ми разрешаваше да се обличам пред пeчкaтa , но ме предупреждаваше да не се доближавам прекалено. Тогава не ми беше разрешено да я докосвам. И сега се боя да я докосна. Кафява и лъскава е, а ръбовете ѝ са остри и се показват изпод боята. Керамичните горелки са покрити със сажди. Дори не знам дали още работи. Някога бяла, сега текстурата е пожълтяла, а над горелките е обгорена. Предишната вечер отклоних очи от порцелановите украшения на полицата, но на мъждивата утринна светлина виждам, че са си все същите; усмихнати пастирки, Пиеро – нахилил се глуповато, струпани са близо една до друга на тясното пространство.

Робин се размърдва до мен, въздиша и отново е преборена от съня. Не искам да я будя. Днешният ден ще бъде достатъчно тежък за нея. Изпълва ме тревожност. Стаята е натрапчиво усойна и извиква в главата ми мисли за топлата къща, която напуснах. За контраста между допълнителната спалня тук, която Робин отказа, и нейната собствена стая, която бяхме принудени да оставим: легло, драпирано с розов балдахин, и килимче от овча кожа. В къщата на майка ми няма килимчета от овча кожа, а само рогат череп на овен, който все така е окачен на стълбите в пълния му блясък.

Тук е безопасно обаче. Надалече. Робин се търкаля в леглото, сега е по-близо до мен, ръката ѝ до моята е топла и стиска здраво малкия плетен сурикат, изработен за нея от най-добрата ми приятелка Зора. След случилото се винаги щяха да ме полазват тръпки в онази къща без значение от топлината. Потрепервам при мисълта, шокът още е съвсем пресен. Дишай дълбоко. Вдишай. Издишай.

Протягам се и вземам телефона си от нощното шкафче – нищо. Няма съобщения. Батерията е почти изтощена – близо до леглото няма контакти, разбира се. Но поне още има ток. Стига да не си докараме токов удар, преди да съм имала шанса да извикам да проверят инсталацията. Отпускам се на възглавницата и съставям списък на задачите, важни за обезопасяването на къщата, чувствам се затрупана от нещата, които има да се свършат. Поне няма да остава време да мисля за друго.

– Колко е часът? – промърморва Робин и се обръща да протегне крака и ръце.

– Почти седем – отговарям. Правя пауза. – Най-добре да ставаме.
 
Оставаме да лежим още малко – и двете не изгаряме от желание да се изложим на студа. Стягам се, отмятам завивката и скачам на крака отведнъж.