Свобода или сигурност?

„Опитва се да затвори очи за четвърти, пети, шести път. Иска да каже колко несправедливо е всичко, което се случва, иска да го каже на някого на нейната възраст. Някой, отгледан преди съществата да дойдат. Как не е редно да се налага една майка и нейните деца да бягат от мястото, което наричат „свой дом“, така внезапно, за да влязат в свят с много по-ужасни заплахи от тези, които оставят зад себе си“.

Изминали са повече от десет години, откакто Малори и двете й деца се отправиха на опасното и зловещо пътуване с лодка по реката в търсене на спасение – спасение в един свят, който е привидно тих и спокоен, но който нямаш право да виждаш с очите си. Можеш да се ориентираш по слух, мирис и докосване, можеш да общуваш с други хора, дори да ce научиш да живееш в постоянна тъмнина, но ако погледнеш, рискуваш да изгубиш разсъдъка си… рискуваш да изгубиш всичко. В приюта за слепи обаче Малори за пръв път се е почувствала наистина сигурна и спокойна – тук зрението е нещо, от което нямаш нужда. В приюта имаш нужда само от хората до себе си.

Само че убежището им няма дълго да ги пази от фантомите, които дебнат отвън – скоро хаосът ще завладее приюта и Малори ще трябва отново да бяга заедно с двете си деца. Тримата ще намерят подслон другаде, но този път ще се наложи да направят опасен избор: дали да продължат да се крият и да оцеляват в мрак и изолация… или да се опитат да научат повече за мистерията, погубила човешката цивилизация?

Разгръни страниците на романа „Малори“

УЧИЛИЩЕ ЗА СЛЕПИ  „ДЖЕЙН ТЪКЪР“

Малори се е долепила до тухлената стена на една класна стая. Лампите вътре не светят. Вратата е заключена.

Малори е сама, на очите ѝ има превръзка.

Отвън в коридора е започнала безредица, звуците от която са ѝ добре познати. Чувала ги е в кошмарите си, в ехото на спомените за една разпадаща се къща, пълна с разумни хора, разкъсващи се взаимно, докато тя ражда сина си.

В момента Том е навън сред вихрещото се насилие.

Малори не знае обаче къде точно.

Поема си дъх, задържа го, издиша.

Посяга към вратата, за да я отключи и да открие сина си и дъщеря си някъде там, сред писъците, истерията и лудостта. Нещо изпуква от другата страна, сякаш нечия глава се е блъснала в стената.

Малори отдръпва ръката си от дръжката.

Когато за последно видя шестгодишната си дъщеря Олимпия, тя четеше книги на Брайл в библиотеката. Имаше още десетина души, слушащи класическата музика, която звучеше от училищните високоговорители. Музиката се пускаше от уредба в главния офис. Сега Малори се ослушва за гласовете на тези хора. Трябва да разбере дали насилието е стигнало до библиотеката, до дъщеря ѝ. Ако е станало така, първо трябва да потърси сина си Том.

Продължава да слуша.

Децата ѝ са я научили на много неща за слушането, откакто бяха пристигнали в училището за слепи „Джейн Тъкър“. И въпреки че Малори никога няма да успее да чуе света така, както го чуват те, поне може да опита.

Но навън има толкова много звуци. Хаос. Не е възможно да се различи един глас от друг.

Сеща се за Анет. Сляпата жена, много по-възрастна от нея, чието име бе чула някой да крещи само преди минути, докато Малори, която бе огладняла, вървеше по коридора към столовата. Преди да успее да осмисли вика, Анет се показа иззад ъгъла, синият ѝ халат и червената ѝ коса се вееха зад и около нея като въртящи се обръчи, в ръката ѝ сe виждаше нож. Малори забеляза отворените блуждаещи очи на жената, преди да затвори бързо своите.

В главата ѝ се появи една-единствена мисъл: тя е сляпа… как може да е полудяла? После застина на място. Анет мина покрай нея – дишаше тежко, почти тичаше – и в същия миг Малори чу първите гърлени викове и ръмжащи звуци от дълбините на училището и все така със затворени очи се втурна в най-близката класна стая, заключвайки вратата зад себе си.

Сега отново се протяга към дръжката.

За последно бе видяла Том в помещението, което някога е било стаята за персонала, с части от новото му изобретение на коленете. Малори му бе донесла тези части. Само шестгодишно, момчето Том изобретяваше неща също както бе правил някога мъжът Том, на когото бе кръстено. Малори често изпитваше желание да се присмива добронамерено на този му импулс. Чувстваше, че една майка трябва да го прави. Или може би че една майка в стария свят би трябвало да го прави. Сега, тук, тя винаги унищожаваше това, което Том бе измайсторил, и му напомняше, че превръзката на очите е единствената защита, която някога щеше да им бъде нужна.

И все пак… Анет бе сляпа.

А сега бе полудяла.

От другата страна на вратата изведнъж се чува борба, някой изругава. Двама души се бият в коридора, мъж и жена. Не е трудно да се добавят образи към звуците, които се чуват. Дране с нокти, драскане, пръсти се забиват в очите, пръсти се впиват около гърлата, пукане на кости и раздиране на нещо, може би плът. С голи ръце?

Малори не помръдва. В дървената врата се блъска тяло, което после се плъзга върху плочките на пода. Който и да е спечелил борбата, той или тя, сега диша учестено от другата страна на вратата.