Откъс от романа на Саманта Даунинг

Тя гледа в мен. Сините ѝ очи блестят, прескачат надолу към чашата с питието ѝ и обратно нагоре. Поглеждам собственото си питие и усещам как продължава да се взира в мен, докато се пита дали проявявам същия интерес като нея. Бегло я стрелвам с поглед и се усмихвам, за да ѝ покажа, че е така. Отвръща ми с усмивка. По-голямата част от червилото ѝ го няма, след като се е превърнало в червеникаво петно по стъкления ръб на чашата ѝ. Приближавам се и сядам до нея.

Тя разбухва косата си. Незабележителна както на цвят, така и на дължина. Устните ѝ помръдват, тя казва „здравей“ и очите ѝ стават по-ярки. Все едно са озарени отвътре.

Физически аз я привличам по същия начин, по който привличам повечето жени в този бар. На трийсет и седем години съм, в отлична форма, всичката ми коса е на мястото си, притежавам точното количество трапчинки и костюмът ми приляга така, сякаш е ушит специално за мен. Затова ме погледна тя, затова се усмихна, затова е щастлива, че дойдох да седна при нея. Според нея, аз съм точният мъж.

Плъзвам телефона си по плота на бара към нея. На екрана му е изписано съобщение.

Здравей. Казвам се Тобайъс.

Тя го прочита и присвива вежди, погледът ѝ се стрелва между телефона и мен. Написвам ново съобщение.

Глух съм.

Веждите ѝ рязко подскачат нагоре, тя покрива уста с ръка и кожата ѝ се облива в розово. Смущението се изписва по един и същ начин върху всяко лице.

Тя поклаща глава срещу мен. Съжалява, толкова съжалява. Нямаше представа.

Разбира се, че нямаше. Как би могла да имаш?

Усмихва се. Не точно широко.

Вече не съм онзи образ в ума ѝ, вече не съм мъжът, когото си е представяла, но сега не е сигурна какво точно да направи.

Тя взима телефона ми и отговаря на съобщението.

Аз съм Петра.

Приятно ми е да се запознаем, Петра. Рускиня ли си?

Родителите ми бяха.

Кимвам и се усмихвам. Тя кимва и се усмихва. Виждам как мислите ѝ препускат.

Би предпочела да не остане с мен. Тя иска да си намери мъж, който може да чуе смеха ѝ и не се налага да изписва думите си.

В същото време съвестта ѝ диктува да не дискриминира. Петра не иска да бъде повърхностното момиче, което отказва на един мъж само защото е глух; тя не иска да ме отхвърли по същия начин, както толкова много други жени са правили.

Или поне така си мисли.