ПРОЛОГ

Онзи лъх на мазе с пръстен под, свързан със самотен писък, остана да живее у мен.

По-често се спотайваше в сенчест ъгъл на съзнанието ми, но в мига, щом ми изникнеше мисълта за Лилидейл, изпълзяваше оттам и ме давеше. Мирисът бе като воня на пещера, която иска да те погълне, като задушаващия страх от голямо дремещо чудовище с огромна паст и неутолим глад. Бурканите със зимнина бяха хищните му зъби, шнурът на електрическата крушка – мъжецът пред гърлото му. Бе в търпеливо и неизменно очакване някое местно хлапе да изтрополи надолу по стълбите – а те бяха неговият гръбнак.

Оставяше ни слепешком да дирим оня шнур/мъжец.
Пръстите ни го напипваха.
светлина!

Отплатата бе бонбони, слънце и сребърни долари и последното хубаво нещо, което усещахме, преди звярът да ни погълне цели и после да ни храносмила хиляда години.

*

Само че не е така.

Казвали са ми, че имам развинтена фантазия.

Не мазето бе чудовището, а мъжът.

И той не беше пасивен. Преследваше.

Не се бях връщала в Лилидейл след онази вечер. От полицията, а после и мама, ме попитаха дали искам нещо от стаята си и аз отговорих, че не. Бях на тринайсет, но не и глупава, макар мнозина да смесват двете.

Сега, призована у дома заради погребението му, бях нападната с удвоена злоба от вонята на мазето, забиваща се като рибарска кукичка дълбоко в лицето ми на мястото, където носът ми се свързва с мозъка. Миризмата проникваше дори в съня ми и ме оставяше с убеждението, че отново съм затворена в онова мазе с пръстен под. Мятах се и крещях, будех съпруга си.

Той ме прегръщаше. Известна му бе историята ми.

Поне така си мислеше.

Бях я направила прочута с първия си роман, споделила бях извора на вдъхновението му по време на рекламното турне из страната. Само дето никога не споменах медальона – пред никого, дори не и пред Ноа. Може би усещах този детайл твърде ценен.

Или може би защото ме изкарваше тъпа.

Успявах да извикам образа му, щом затворех очи. Верижката би се приела за прекалено масивна днес, но през 1983 година беше последен крясък на модата – златна, от същия метал като тъничкия самолет, висящ на нея.

Вярвала бях, че този медальон със самолета е моят билет за бягство от Лилидейл.

Не съм си въобразявала, че ще полетя с него. Глупости на търкалета, както обичахме да казваме тогава. Но момчето, което носеше медальона? Гейбриъл? Бях убедена, че той ще промени всичко.

И той, един вид, го стори.

***

Добре дошли в малкия град Лилидейл, щата Минесота

Животът през 80-те години в провинциална Америка изглежда напълно удовлетворяващ. Особено за Касандра „Каси“ Макдауъл, която живее във ферма, обича училището и си пада по най-готиното момче в класа. Вярно, притесняват я странните партита на родителите ѝ и сбърканите гости, но вече им е свикнала.

Всичко обаче се променя, когато някой започва да ловува из Лилидейл

Едно по едно изчезват местни момчета… и едно по едно се връщат променени – изпълнени с желание за насилие, потиснати и непредсказуеми. Хората се питат какво се е случило с тях, плъзват шокиращи слухове… а скоро след това и сестрата на самата Каси претърпява злокобна промяна. За да оцелеят, децата в Лилидейл трябва да проправят пътя си в свят на възрастни, където всеки грях е оправдан… и само истината е непростима!

Този роман мята около читателя си примка, която се затяга сантиметър по сантиметър. Напрежението приижда от всички посоки – включително от онези, които би трябвало да предоставят сигурност. Чувствах се като участник в действието, докато четях, и имах чувството, че спра ли, ще изоставя Каси сама в тъмното, напрягаща се да слуша и бояща се да чуе.

Маркъс Сейки

С този си роман Джес Лаури е постигнала почти невъзможното, като е изградила мистерия, която едновременно терзае и умилява, измъчваща е и все пак лирична. Тук става дума за истински мрак, за пропълзяващ страх, от който спасение няма, и докато четях, неведнъж се озъртах през рамо. Ала в сърцевината тупти непредаващото се – и неустоимо – сърце на 12-годишната героиня Каси, тъй умно, жизнено и храбро младо създание, че успява да отпъди и най-злите чудовища. Това е книга, която ще помня дълго.

Елизабет Литъл