Откъс от трилогията на Искра Урумова „Самодивски сезони“

Откраднато
 
1-ви сезон
 
Чудесата не противоречат на законите на природата.
Те противоречат само на нашите представи за тези закони.

Августин Блажени

24 юни (Еньовден), 00:44

Нещо никак не е наред!

Усещам миризма на човек. Не виждам, защото очите ми са завързани.

Последното, което помня, е, че излязох от водата, за да взема омайниче от билките на сестра ми Гена. Голямото каменно корито на извора, бликащ в двора, бе пълно със стръкове, но Дана, другата ми сестра, държеше на своето – трябвало ѝ още омайниче!

Хладният вятър, преминал по мократа ми риза, ме накара да настръхна... Не, не е от вятъра. Само приближаването на враг може да ме наелектризира така. Осъзнах го точно преди да потъна в мрак, наситен с миризмата на ракия и змийска отрова.

Този човек ли ме упои? Ако е овчар, защо не мирише отблъскващо?

Мозъкът ми бавно се събужда, искам да размърдам изтръпналите си крайници, но съм завързана за дърво. Болезнено усещам с гърба си грапавата кора на стъблото. Някаква птица пищи уплашено, вероятно съм близо до гнездото ѝ.

Напрягам слух: шепот на листа и треви, едва доловим шум от крачетата на хиляди насекоми, нежното трептене на крилца, почти беззвучното триене на пълзящи телца, ровичкането на бръмбари в земята... Птиците са най-гръмогласни. Неспокойното пернато отгоре продължава да прелита нервно.

Усещам човека по-близо. Ами ако отреже косата ми?

По-добре да остана без глава!

Иначе ще съм като птица без криле, като елен без рога или като кон без крака. Силата, която имам, е скрита в косата ми.
 – Вещице, налага се да останеш така! – гласът изневиделица попива в ушите ми като плътен мед в току-що изпечен хляб. Умът ми крещи за опасност. – Искаш да ме погледнеш в очите, нали? – всяко съмнение, че е овчар, изчезва. – Да видиш как се мъча, докато зениците ми горят?

Дъхът му бавно минава по шията ми.