НАЙ-БЪЛГАРСКИЯТ ЖАНР

Разказите са най-подценяваният, но същевременно и най-българският жанр. Още от времето на Алеко, Вазов, Йовков и Елин Пелин. Вярвам, че всяко следващо поколение автори влиза по свой начин в диалог с тях, но във всички случаи – нишката на литературната ни традиция в жанра лесно може да се проследи. От Деян Енев, един от безспорните майстори на късия разказ в наши дни, съм чувал и най-краткото определение за това какво всъщност представлява разказът – история, разкриваща съдба . Именно неговата коледна история ще прочетете първа в тази книга.

С всеки следващ разказ, вярвам и сами, ще можете да откроите целта, която си поставихме с този сборник. „Първите 20“ – текстове, важни за контекста на литературата в първите двайсет години от новия век – един достатъчно добре очертан период, започнал с фойерверките за началото на третото хилядолетие, белязан от приобщаването ни към ЕС и който, в този си вид, сякаш приключва с глобалната пандемия от 2020 г. Не Топ 20 и не задължително обективно най-добрите разкази, но със сигурност – едни от най-представителните и популярни истории от едни от най-утвърдените имена в жанра. Разказвачи, спечелили читателите си и – в крайна сметка – развивали добрия им вкус през изминалите две десетилетия.

Бързам да направя уточнението обаче, че това не е и не може да бъде антология , поне не в чисто литературоведския смисъл на понятието (макар повечето от разказите тук вече да са били включвани в различни антологии в България и в чужбина). Първо – защото идеята тръгна съвсем от другаде. Помните добре – в един момент през март даже книжарниците и библиотеките затвориха заради карантината. Точно тогава видях томчето на Декамерон на рафта с класиките вкъщи. И стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин, прочетох още в началото и скоро се улисах нататък в историите на флорентинските дами и господа, потърсили в дните си на изпитание убежище в разказването. Стотина страници по-късно се роди и идеята за Декамерон2020 – един сайт, на който да съберем сто съвременни български разказа за четене по време на сегашната ни пандемия. Поканих почти всички от любимите ми автори, а те взеха че откликнаха веднага и предоставиха едни от най-популярните си текстове. И така, малко преди Великден сайтът вече беше онлайн и през остатъка на карантината от ден на ден се радваше на все по-сериозен интерес. Истинският дом на добрата литература обаче не е онлайн и някак естествено именно заради това инициативата ни прерасна в книгата, която в момента държите в ръцете си.

На второ място – една истинска антология предполага прецизна изчерпателност, за каквато този сборник по никакъв начин не претендира. Добрите ни съвременни разказвачи са много повече от двайсетимата автори, до които се ограничихме, за да можем все пак да обособим тази книга в някакви конкретни рамки. И трето, и най-важно – антологията е една форма на критика, както уместно отбелязва Далчев, а процесът по съставянето на настоящата подборка – както стана дума и по-горе – в никакъв случай не е плод на подобен труд.

Запалените читатели на съвременната ни литература ще открият тук много разкази, които вече са чели през годините. Като:

• „Сляпата Вайша“ например – публикуван през 2001 г. в първия сборник на Георги Господинов, но спечелил си много по-широка популярност през 2017 г. след номинацията за „Оскар“ на анимационната му екранизация;
• „Как купихме Ленин“ – пробивът на Мирослав Пенков на английски език, селектиран в антологията „Най-добрите американски разкази 2008“;
• „Тоя от Продиджи“, изключително забавната история на Радослав Парушев, превъртяла фейсбук след смъртта на Кийт Флинт през 2019 г.;
• „Кръв от къртица“, най-емблематичният разказ на Здравка Евтимова – писан през 80-те, но добил истинската си известност именно в последните години, особено след новината за включването му в един учебник по литература в САЩ. (Точно затова и считам този разказ за част от контекста на изминалите двайсет години.);
• Няма да пропусна да спомена в тази редица и „Има ли кой да ви обича“ от едноименния сборник на Калин Терзийски – за който той бе отличен с Наградата за литература на ЕС през 2011 г. (Може би не е случайно, че при първото ѝ връчване за България тази награда бе дадена именно за сборник с разкази, а не за роман.)

Оттам нататък ще прочетете истории, които неминуемо ще ви разсмеят, други може и да ви разплачат, а трети – надявам се, ще държат любопитството ви до последния ред. Най-вероятно и вие като мен ще откриете в различни детайли из текстовете и колко много всъщност се е променила България за изминалите двайсет години, а също и докъде са се разширили границите ѝ (последните две десетилетия, заедно с 90-те, са може би „най-емигрантските“ в литературата ни). Разбира се, далеч съм от мисълта, че всички разкази, подбрани тук, ще ви допаднат еднакво.

Струва ми се невъзможно, най-малкото защото под шапката на жанра попадат текстове от всякакви и всевъзможни стилове. Колко различни една от друга са историите за пътуване с влак на Алек Попов и на Людмил Станев например. И колко тотално различно от тях, на границата с журналистическото, е разказано пътуването на Иво Иванов към Бялата планина в Калифорния.

Във всички случаи обаче искрено се надявам, че сред многообразието на „Първите 20“ ще откриете и новия си любим български разказвач. Ако това наистина се случи, целта на този сборник ще бъде оправдана.
 
А. Шпатов, съставител