Политическото есе на нидерландеца Давид ван Рейбрук има над 12 издания в родината му и е преведено на 18 езика. В него той описва противоречията и неразрешимите проблеми, които има в самата същност на представителната изборна демокрация – липсата на истинска представителност, лобизмът и непрозрачното финансиране на предизборните кампании, лесното манипулиране на електората от крайни популисти, елитизма на управляващата класа, управлението в среда на социални мрежи, радикализиращи твърдите електорати на партиите…

Не това са търсели в демокрацията древните й и просвещенски идеолози и създатели, смята Рейбрук. Според него изборите са един по начало сбъркан инструмент на демокрацията и съществуват други начини да се изгради по-справедливо и демократично общество, където всеки е равнопоставен, а решенията се взимат не след истерични кампании и сблъсъци по площадите и студията, а след конструктивен разговор, задълбочено запознаване с проблемите и търсене на представителност сред хората.

Откъс от първа глава на книгата на Давид ван Рейбрук

СИМПТОМИТЕ

Ентусиазъм и недоверие:  парадоксът на демокрацията

Нещо странно се случва с демокрацията – като че ли всеки копнее за нея, но вече никой не ѝ вярва. Макар че допиталите се до международните статистики ще установят, че все повече хора се застъпват за демокрацията. През последните няколко години е проведено Световно изследване на ценностите, мащабно международно проучване, в рамките на което са анкетирани повече от 73 000 души от 57 страни, чието общо население представлява 85% от населението на света. На въпроса дали демокрацията е добър начин за управление на държавата, 91,6% от запитаните отговарят положително. Делът на световното население, благоприятно настроен към демокрацията като концепция, никога не е бил толкова голям, колкото днес.

Толкова ентусиазъм е направо впечатляващ, най-вече поради факта, че само преди седемдесет години демокрацията е била в особено лошо състояние. Вследствие на фашизма, комунизма и колониализма, в края на Втората световна война в света има само дванадесет напълно развити демокрации. Постепенно числото започва да се увеличава и през 1972 г. свободните и демократични държави са вече 44. До 1993 г. този брой нараства до 72. Към настоящия момент изборните демокрации са 117 от общо 195 държави, като всъщност 90 от тях могат на практика да бъдат определени като свободни държави. Никога досега историята не е познавала толкова много демокрации и никога досега тази държавна система не е имала толкова много привърженици .

И все пак ентусиазмът намалява. Същото това Световно изследване на ценностите разкрива и това, че в целия свят значително се увеличават призивите за силни лидери, „които да не се занимават с избори или с парламента“, като в същото време доверието в парламенти, правителства и политически партии е исторически ниско. Сякаш хората харесват идеята за демокрация, но не и нейното практикуване, или поне не в настоящия ѝ вариант.

Този обрат е отчасти и за сметка на младите демокрации. Десетилетия след падането на Берлинската стена, разочарованието в различни страни от бившия Източен блок е особено голямо. Нито пък изглежда Арабската пролет навсякъде да е предвестник на демократично лято, а дори в страните, където са се провели избори (Тунис, Египет), мнозина откриват тъмните страни на новия ред. Тази констатация е горчива за хората, които за първи път се срещат с демокрацията и откриват, че на практика тя е далеч от идеала, особено когато демократизацията е придружена от насилие, корупция и икономически упадък.

Но това не е единственото възможно обяснение. Дори и утвърдените демокрации все по-често се сблъскват с чувството на съмнение и несигурност и никъде парадоксът не е бил толкова поразителен, колкото в Европа. Въпреки че концепцията за демокрация има своите исторически корени именно тук и все още може да разчита на масова подкрепа, доверието в действителните демократични институции видимо намалява. През есента на 2012 г. Евробарометър , официалната изследователска агенция на Европейския съюз, отбеляза, че само 33% от европейците все още се доверяват на Европейския съюз (през 2004 г. този дял е 50%!). Доверието в националните парламенти и правителствата е още по-ниско, съответно 28 и 27%. Тези резултати са сред най-ниските от години насам. Днес между 65 и 75% от хората не се доверяват на най-важните институции в тяхната политическа екосистема. И въпреки че известен скептицизъм е съществен компонент на критичното гражданско самосъзнание, основателен остава въпросът колко широко разпространено може да бъде това недоверие и в какъв момент здравият скептицизъм се превръща в откровено отвращение.

Неотдавнашните резултати дават добра представа за това как недоверието се просмуква и се разпространява в цяла Европа. То не се ограничава само до формалната политика, но обхваща и обществени услуги като поща, здравеопазване и железници. Доверието в политиката е само част от по-широкия спектър от възприятия и опит. Но ако се спрем на демократичните институции, става ясно, че политическите партии са посрещани с най-голямо недоверие (те получават средно 3,9 от 10 възможни точки от гражданите на ЕС), следвани от правителствата (4 от 10), парламентите (4,2 от 10) и медиите (4,3 от 10) .