Надникнете в началото на романа „Рибарят“

Дали чрез своята неопределеност тя напомня смътно пустотата и безкрая на вселената и по този начин ни пронизва из засада с мисълта за унищожението, докато съзерцаваме бялата глъбина на Млечния път? […] …безжизнената вселена се простира пред нас като прокажен; и като упоритите пътешественици в Лапландия, които отказват да носят цветни и оцветяващи очила, нещастният безверник ослепява от величествения бял саван, обвил всички изходи около него. А китът албинос беше символ на всичко това! Чудно ли е тогава, че е така безмилостно преследван?

Херман Мелвил, „Моби Дик“


ПЪРВА ЧАСТ

МЪЖЕ БЕЗ ЖЕНИ
         I
КАК РИБОЛОВЪТ МИ СПАСИ ЖИВОТА

Не ме наричайте Ейбрахам. Просто Ейб. Майка ми ме е кръстила Ейбрахам, но аз не харесвах името. То звучи високомерно, библейски… патриархално. Да, това е точната дума. А аз не съм патриарх и не искам да бъда. По едно време мислех, че поне едно дете ще ми хареса, но напоследък само като видя дете, целият настръхвам.

Преди години, няма значение точно колко, започнах да ходя за риба. Вече отдавна съм рибар и както се досещате, мога да поразкажа едно-друго. Такива са рибарите – разказвачи. Някои истории съм преживял лично, други съм научил от хората. Повечето са забавни, предизвикват усмивка, а понякога – дори смях, а това не е дреболия. Повярвайте, порция смях може да помогне да преодолееш лош момент. Някои от историите си бих определил като странни. Такива знам само няколко, но ще ви накарат да се почешете недоумяващо по главата, а може и тръпки да ви побият, което си е приятно посвоему.

Има обаче една история… която е направо толкова кошмарна, че дори не ми се разказва. Случи се преди десет години, през първата събота на юни, а в края на този ден бях изгубил добър приятел и голяма част от здравия си разум, едва не се простих и с живота си. И с много повече от всичко това. Престанах да ходя за риба за почти десет години и макар че после отново се престраших, няма сила на този свят или в отвъдния, която да ме върне на онова място в планината Катскил, на брега на рекичка, наречена Холандския поток – на мястото, известно като Der Platz das Fischer. Да бях слушал, като ме предупреждаваха!

Вгледате ли се внимателно в картата, ще откриете рекичката. Тръгнете от източния край на водохранилището „Ашокан“ нагоре по Удсток, а после назад по южния бряг. Сигурно няма да го намерите от първия път. Ще видите синя нишка да лъкатуши от водохранилището към Хъдсън, на север от Уилтуик. Там се случи – все още не проумявам напълно точно какво. Мога да разкажа само какво чух и какво видях. Знам, че Холандският поток е дълбок, много по-дълбок, отколкото се очаква или следва да бъде. Не ми се мисли с какво може да са пълни водите му. През гората край него отидох на място, което няма да намерите на обикновена карта от бензиностанция или спортен магазин. Стоях на брега на океан с води, черни като мастилото от перото на тази писалка. Гледах как жена с бледа като лунната светлина кожа разтваря уста все по-широко и по-широко, как зейва паст с остри зъби като на акула. Държах стар нож в протегнатата си, неистово трепереща ръка, докато трима бегълци от някакъв кошмар приближаваха към мен.

Да не избързвам обаче. Преди това трябва да ви разкажа други неща, например за Дан Дрешър, за клетия, клетия Дан, който дойде с мен в планината Катскил онази сутрин. Трябва да научите и историята на Хауард, която вече разбирам по-добре, отколкото когато ми я разказа за пръв път в ресторантчето „При Хърман“. Трябва да ви разкажа и за риболова. Но всяко нещо с времето си. Не понасям зле скалъпени разкази. Не е нужно отделните части да пасват като тези на сглобяема къща – не, историята трябва да следва своя път, но да тече плавно. Дори ако я изпълва непрогледен мрак.

Сигурно се чудите защо проявявам такова старание. Някои неща са изпълнени с такава злина, че дори близостта до тях омърсява, оставя петно в душата като онези голи горски участъци, където нищо не вирее. Смятате ли, че в една история може да се таи толкова много зло? Струва ви се прекалено, нали? Може би някои дребни злини, незначителни проблеми, за които да разказваш по купоните. Съмнявам се обаче, че случилото се на брега на онази река може да се превърне в забавен анекдот. То винаги ще всява ужас.

Има и още нещо. Историята, която с Дан изслушахме в закусвалнята „При Хърман“. Откакто Хърман ни разказа какво се е случило с Лоти Шмит и семейството ѝ преди около деветдесет години, не мога да се отърся от чутото. Разказът му не просто се запечата в съзнанието ми, помня го дума по дума, както го беше запомнил и самият Хауард, узнал за случилото се от свещеника. Несъмнено причината да пазя толкова жив спомен донякъде се дължи на факта, че историята на Хауард като че ли обяснява много от събитията, които преживяхме двамата с Дан по-късно същия ден. Разказът за строителството на водохранилището и за това кой и какво е останало под водата му блуждае в паметта ми. Дори ако бяхме послушали съвета на Хауард и не бяхме отишли на реката в онзи ден – ако бяхме обърнали колата и се бяхме прибрали у дома по най-бързия начин, което и трябваше да направим – у мен няма и капка съмнение, че онази история пак щеше да се вреже в паметта ми. Възможно ли е една легенда дотолкова да те обсеби? Да те преследва? Понякога си мисля, че разказът за случилото се в онази юнска събота е само повод по-далечните минали събития да се прокраднат отново в света.