Адриан трудно намира общ език със съучениците си и се чувства много самотен без приятели. Един зимен ден, не щеш ли, единайсетгодишното момче се натъква на припаднало тъмнокожо дете в гората. И решава: това ще е новият му приятел! Откарва го с шейната вкъщи и го скрива в стаята си.

Непознатото момче не говори норвежки и на въпросите на Адриан само повтаря „Али“. Али не помни родителите си, не знае откъде е, няма представа как се яде сандвич, не е виждал тоалетна, телевизор и плюшени играчки.

Междувременно по новините съобщават за избягал афганистанец от бежанския приют в града. Адриан започва да си задава въпроси. Възможно ли е беглецът да е именно Али? И се захваща със задачата да помогне на новия си приятел да си спомни кой е. Заема от библиотеката книги за исляма, обръща се за помощ към своя съученичка, арабката Марджана. Но след редица комични случки успех няма.

За капак прадядото на Адриан, който живее у тях, ужасно се бои от мигранти и е на мнение, че всички тъмнокожи чужденци са терористи. Положението става още по-притеснително, когато Али се захваща с ентусиазъм да строи с конструктор „Лего“. Защото изпод пръстите му изникват не какви да е фигурки, ами единствено самолети. А както е чувал Адриан, терористите взривяват самолети с надеждата да отидат в рая. Дали е случайно, че Али е дошъл именно в техния град, където се намира най-голямата военно-въздушна база в страната?

Развръзката е повече от неочаквана и прави за смях всички...