• Той е спортна икона. 
• Той е жива легенда в света на бокса. 
• Той е олимпийски и световен шампион, държи редица рекорди и има само 5 загуби срещу 64 победи. 
• Той е Владимир Кличко.

Тази книга ще ви разкаже за неговия път към върха – от спортния интернат в Съветския съюз до превръщането му в шампион, идол, успешен мъж и пример за мнозина. Ще ви научи и как, следвайки няколко прости правила, можете да превърнете решаването на предизвикателства в начин на живот.

Вижте откъс от биографичната книга на Владимир Кличко

Борбата, падането  и изкачването

На този свят има хора, чиято роля е да бъдат вдъхновяващ пример. Хора последователни, които умеят да убеждават и увличат останалите. Хора, които упорито преследват целите си и именно така постигат успех.

Към този тип, смятам, принадлежи и Владимир Кличко. Изключително горд съм, че го познавам. Той е човек с голямо сърце, невероятна страст и висок морал. Освен това е чудесен приятел.

В живота ни досега има общи прилики, които ни свързват.

И двамата сме скромни и познаваме корените си. Животът и на двама ни е силно повлиян от родителите. Той е израснал в бившия Съветски съюз, а аз – в работническото селище Амитивил в щата Ню Йорк.

И двамата сме жадни за успех. Тийнейджърските ни години показват, че сме били с големи очаквания към живота. Талантът на Владимир на ринга проличава отрано, още докато играе бокс в Украйна. Аз работех почасово едновременно на три места, за да събера пари и да си купя малко магазинче. Това беше началото на кариерата ми на предприемач.

И той и аз дължим успеха си на определени, важни за нас ценности. Издръжливостта на Владимир, неговата гъвкавост, способността му за концентрация и координация постоянно са били мое вдъхновение. Винаги съм бил убеден, че доверието е най-голямото човешко богатство. А именно днес човечеството се нуждае от повече съпричастност, доверие и любов.

В края на краищата и двамата ни обединява виждането, че истинските лидери се отличават с това, което дават на света, а не с което получават от него.
В този смисъл бих искал да ви разкажа за себе си и така да направя прехода към тази интересна книга на Владимир, в която той споделя с нас своя светоглед.

Спомням си детството си в Лонг Айланд, щата Ню Йорк. Социалното ми обкръжение се състоеше основно от честни, трудолюбиви хора. Аз разнасях вестници, опаковах хранителни продукти или работех като келнер. Научих много неща. Някои бързо. Други не толкова.

Една нощ семейството ни се озова на улицата. Безпомощни гледахме как пожар изпепелява къщата ни. Бях още малък. Нямаше да е срамно, ако се бях уплашил или натъжил от загубата. Но в този миг майка ми ми даде съвет, за който често се сещам: „Бил, в тази къща няма нищо, което да е по-важно от останалото отвън“.

Моменти като този дадоха основата на съпътстващия ме цял живот оптимизъм. Осъзнах, че нищо и никой не може да отнеме мечтите на човек. Независимо какво се случва. Разбрах, че мечтите отличават всеки победител.

Години по-късно всичките ми младежки мечти се сбъднаха и вече се радвах на успешна кариера – взех участие в проявата на един литературен клуб във Валдорф, Германия. По време на разговора една колежка внезапно се изправи и каза нещо, което много ме трогна:

Бил, прочетох автобиографията Ви „ Пътят ми до SAP “ . Много ме впечатли съветът на майка Ви : „ Най-доброто в теб си самият ти “ . Закачих цитата на вратата на хладилника си и всеки ден го показвах на децата си. Той казва толкова много. Много, много благодаря.

Думите ѝ дълбоко ме развълнуваха. Тя ми припомни, че човек, убеден в своята уникалност, не може да бъде спрян от нищо – нито от конкуренти, нито от препятствия.

Разбрах също, че в живота ни има много повече неща, които ни обединяват, отколкото да ни разделят. Знаем наистина в каква степен постигнатото от нас зависи от висотата на мечтата ни, от силата на въображението и от смелостта ни.

Всички ние вече сме начертали пътищата си, често сме постигали успех, ала и често сме се проваляли. Защото нито една мечта не е станала реалност, без да се огледат детайлите и да се прецени значението им за цялото.

Светът е пълен с изненади, кой не е наясно с това? Но нищо не променя начина ни на мислене по-бързо от яснотата, че светът е доста динамичен и че нищо не остава такова, каквото е било.

Въпреки това има нещо, което измъква отделния човек от масата.

Как издържаме на суровите битки? Какво ни дава сила да се изправим след падане? Как постигаме хармония между разума и непречупената си воля? Опитът ме научи, че това е то тежкият изпит.

Сякаш е било вчера: в един съвсем обикновен летен ден празнувахме рождения ден на баща ми. Там беше и брат ми, играхме голф. Насладихме се на приятна вечеря вкъщи. Беше перфектен ден. Спомням си колко доволен бях от споделеното със семейството ми време. Тъй като в глобализирания дигитализиран свят, за съжаление, моментите с най-скъпите ни хора стават все по-редки.

През нощта излязох от гостната в къщата на брат ми, за да си напълня чаша вода. Беше тъмно, подхлъзнах се по стълбите, чашата се счупи и аз паднах върху стъкълцата. Нараних лицето си жестоко, особено лявото око. Беше една от ония гадни злополуки, за които си мислим, че се случват само на другите.

Веднага след падането усещах как в мен се борят две сили – коя да поеме контрола над поведението ми: разумът или волята.

Разбрах, че разумът ще отстъпи място на болката.

Разумът съответно ми каза: „Всичко е наред. Остани си долу. Заспи. Защото ако сега се изправиш, ще стане още по-лошо“.

Много разумно.

Но въпреки че изцяло сме под контрола на разума, той не успява да пречупи волята ни.