„По следите на изгубеното време“ е преломна книга, която носи редица белези на класическия роман и същевременно поставя жалоните на модерната литература. В нея се говори за любовта, и най-вече за трагедията от невъзможното ѝ споделяне; за обществото, и най-вече за комедията на светския живот; но това, което обединява различните ѝ нишки и ги повежда в една посока, е темата за творчеството и неговата същност.

Още в първите страници на романа, героят изпитва смътното усещане, че дълбоко в нещата се таи невидима реалност, която трябва да бъде разбулена. Многобройните душевни и интелектуални перипетии, през които преминава, му помагат да осъзнае, че единственото средство за осветляването ѝ се състои в творческия акт. Пътят към съзряването на героя като писател се откроява най-ясно в пасажите, посветени на изкуството и литературата, представени в този сборник.

Говорейки за театър, литература, живопис и музика, разказвачът постепенно оформя разбирането си за същността на творчеството, и по-конкретно за есенцията на писателското изкуство. В последните страници на „По следите“, той излага естетическото си кредо, според което задачата на писателя е да преведе съдържанието на книгата, която вече е написана в него, да претвори изгубеното време. В този смисъл, най-ценният материал на творбата е сливането на минал и настоящ момент, благодарение на някое общо усещане, като например вкусът на мадлената потопена в билков чай или залитането по неравни павета. Осветляването на връзките между тези два момента и на световете, които те носят със себе си, става с помощта на метафората, която най-често приема формата на разгърнато сравнение.

Във финалния пасаж на „По следите“, който мнозина наричат „теоретичен“, разказвачът парадоксално заявява, че „творба, в която има теории, прилича на предмет, върху който сме оставили цената“. Това ни кара да си зададем въпроса дали романът, който четем е този, чието оформяне проследяваме докато го четем, или краят е отворен и писането на бленуваната книга тепърва предстои. Така или иначе, „По следите“ е незавършено произведение. Първоначално замислено като трилогия, то не спира да се разклонява, а страниците му да се множат. Някои пасажи остават некоригирани, а думата „край“, написана от Пруст няколко месеца преди смъртта му, е по-скоро символичен акт отколкото реален завършек. Публикуван между 1913 и 1927 година в седем тома, три от които излезли посмъртно, романът е преиздаван многократно, като днес за най-достоверно се счита второто му издание в престижната поредица „Библиотека на Плеядата“. Преведен е на над трийсет езика, а в някои страни съществуват два цялостни превода, предприети в различни епохи. Българската публика разполага със седемте тома на произведението, като отделни негови части имат повече от една версия. Настоящият превод на избрани откъси се вписва в неизчерпаемото преоткриване на един от най-емблематичните романи на 20-ти век.

Из Предговора към изданието