Прилича на безжизнена парцалена кукла с широко отворени очи. Спомням си криминалните филми, в които много жени биват убити и лежат като безжизнени парцалени кукли, и си казвам: „Това е то, убих мама.“ Така започва приключението на Икар, с прякор Тиквичка, деветгодишно момченце, което по случайност застрелва майка си алкохоличка.

Колкото и парадоксално да звучи, тази трагедия му се отразява донякъде благотворно. Момчето е заведено в приемен дом, където изучава със затрогващата наивност на детския си поглед един нов свят, който не го плаши. Света на Симон, който знае всичко, на Ахмед, който хленчи за щяло и нещяло, на Беатрис, чийто пръст не излиза от носа й, на Жужуб, който компенсира отсъствието на майка си, като се тъпче със сладкиши, на Камий… в която се влюбва.

„Животът ми като Тиквичка” е разказ и смешен, и разтърсващ за нелеката съдба на децата в едно предполагаемо високо развито социално общество, разказ, завършващ с (не)очаквано щастлив край.