Емине

„как се казваш!

Яна Илинда

знам, повтори го пак, кажи ми още веднъж, как се казваш, непрекъснато

повтаряй името си, Яна Илинда, още веднъж и завинаги, отсега нататък

само твоето име,

Яна Илинда”

Една моя приятелка винаги казва, че не може да ми препоръча книга, защото книгите сами ни намират. А аз винаги твърдя, че това, разбира се, не е вярно и че книгите мога да бъдат намерени от нас. Но ето че тя се оказа права.

Тази книга ме намери в момента, в който напуснах любимия си човек и не можех да си дам конкретен отговор защо. Е, книгата го даде.

Никога не съм чела текст, в който е с толкова много изречения, продължаващи по няколко страници, изречения, които нямат точки, а само запетаи. В тази книга няма точки, защото просто няма нужда от тях. Тя е като един жив организъм, който диша, бърза, усеща, препъва се, забравя и той няма нужда да бъде спиран, защото в живота няма точки, а има действия.

Тя ми помогна да разбера, че дишам. Че дишам не с белия си дроб, а със сърцето, че то просто е живо. Защото, повлечена от целия кръговрат на живота и постоянната дума трябва, аз в един момент се превърнах в работещото същество, което напълно е изключило онази част от него, която трябва усеща. Ежедневието прави така, че не бива да усещаме, ние просто вършим някакви неща, които трябва да бъдат свършени, и ако си зададем въпроса „защо” или „дали го искаме” със сигурност, отговорът няма да ни хареса. И затова просто изключваме емоциите. Остава само онова, което трябва, а не което наистина е вътре в нас.

А сърцето като един мускул, просто закоравява в един момент. То спира да усеща веднъж, дваж и после някак забравя да започне отново.

Тази книга ме доведе до сърдечна треска. Като тази, която получават мускулите ни, когато се претоварят след дълга тенировка. Натоварваме ги до краен предел, а на следващия ден се събуждаме с болка. Ето такава болка усещам от дни в сърцето си, болка породена не от сърдечен проблем, а защото „Емине” ме накара да усетя толкова много неща, които бях забравила, които си бях наложила, че не бива да усещам, за да мога да се справя с останалата част от живота си, толкова много, че сърцето се претовари и сега ме боли. Но тази болка ме радва. Това означава, че отново чувствам. Означава, че Яна Илинда е успяла.

С нейното раздвоено съществуване през цялото време, тя ми разкри, че и аз живея в два свята, в мен живеят две близначки, едната от които усеща и напомня, че чувствата са нещо, което ни помагат да вървим в живота, да взимаме правилни решения, да знаем накъде да обърнем. И втората, която винаги е твърда, убедена, решителена и работеща. Когато втората половина надделя у мен, аз спрях да усещам, но ето че Яна Илинда ме върна обратно.

Това е книга за една жена. Тя е раздвоена от малка и от малка усеща неща, които стоят отвъд обичайните и нормалните, отвъд това, което трябва да усещаме, да знаем, да говорим, да мислим. Яна Илинда е някъде другаде. Тя е в селото Делла, което нито съм чувала, нито някога ще успея да открия на картата, просто защото няма да имам нейната упоритост. Но тя цял живот го търси, цял живот не може да разбере, защото тази обвивка, в която съществува, й е тясна, и защо е неразбрана, и не разбира, и не иска да разбере. Не иска да бъде тук. Не го знае до момента, в който не решава да отиде там.

Не искам да ви разкавам книгата, не това е целта ми. Исках просто да споделя, че книгите наистина ни намират. В момента, в който душата ни спре работния си ден, в който мислим само с разума си и отказваме да видим ежедневието с очите на сърцето, а виждаме само коли, асфалт, дедлайн, график, хора без лица, а вечерта – легло и утре поредния кръговрат. В този момент нещо трябва да ни извади от това състояние. Човекът не е само задължение. Човекът трябва да има любов и поглед отвътре.

Яна Илинда е жива, Яна Илинда е искрена и тя ме върна обратно и ми обясни защо си тръгнах и къде сгреших. Докато четях тази книга, аз просто живеех в друг свят, усещах други неща и тази мускулна треска, която получи сърцето ми е всъщност едно парченце щастие. Благодаря Ви за книгата, г-жо Димова.

Благодаря Ви за Яна Илинда, която не мисля, че някога ще забравя и благодаря, че ми показахте къде греша.

А на всички останали искам да кажа само – не четете тази книга. Не я четете не защото не е добра, тя е прекрасна. Не я четете, защото тя сама ще ви намери, в момента в който има нужда да върнете своя близнак.

Повече за Настя прочетете тук