Франце Прешерн - Поезия

За пръв път българските читатели имат възможност да се докоснат до най-ценното име на словенската литературна съкровищница. Излиза поезията на най-големия национелен поет на Словения Франце Прешерн в превод на Людмил Димитров. Роден в далечната 1800 г., Прешерн оставя след себе си майсторски стихове, които засягат теми като отечество, дом, семейство. Задълбочената му поезия е портрет на душата му, в която личат широките познания на античното изкуство и литература, чуват се гласовете на Омир, Петрарка, Данте, Шекспир, Сервантес, всеки стих тупти със собствено сърце.

Геният на Словения Францѐ Прешѐрн (1800–1849) е поет, превърнал се в неизменна част от националната идентичност на сънародниците си. Знаков представител на европейския романтизъм, той има важен принос за жанровото разнообразие на направлението: въвежда сонетния венец – негова „запазена марка“ в общославянския канон (доколкото такъв е възможен) и в славянската класика. Прешерн първи в словенската литература споменава нашите земи и пренася читателя по местата, населени с българи: Тракия, Стара планина, Родопите.

Въпреки че част от стиховете му са леки и забавни, с времето той категорично получава статус на „висок“ поет – в родината си и извън нея. И колкото и парадоксално да е това, високото у него е тъкмо изборът му да пише на словенски език, все още нормативно и графично установяващ се, но внушаващ усещането за авторитетност и тържественост.

ИЗГУБЕНАТА ВЯРА


Пак светят твоите очи
с онези същите лъчи.

Страните ти пак в румен цвят
пред мен сияещи горят.

На устните – смехът познат:
когато шепнат и мълчат.

Все онзи грациозен бяг;
гърдите ти – две преспи сняг.

Изящните ръце, нозе –
тях времето не ги превзе.

А твойта нежност, твоят чар
си пазят оня блясък стар.

Но нещо силно ми вреди
да вярвам в теб като преди.

Пречистата света искра
на любовта, уви, умря.

Един-единствен поглед твой
уби в мен вяра и покой.

Живей нататък век почти,
за мене никоя си ти.

В сърцето ми-олтар бе свещ,
какво си днес? – красива вещ.