Германия мръсна приказка

Пасков не допуска грешен тон дори в привидно несъществени моменти и пасажи. За музиканта несъществен момент няма. Във всеки детайл е отпечатан сигурният му почерк. Героите му поглъщат света със сетивата си, вдишват го с миризмите му, пият секретите му, докато не стигнат до самата сърцевина на живота, до оголения му пулп. Това, което води нагоре, е онова, което води надолу. Надолу към съществуването отвъд социалните мрежи, отвъд морала, отвъд мисълта. Там, където най-после се чувстваш жив.
Бойко Пенчев

Плът, пот, дрога, алкохол, прах, страх. Дух, светлина, музика, талант, надежда в безнадеждността.
Германия, мръсна приказка е отвъднационалният български роман, който попива в кожата и нахлува в ноздрите, стича се по бедрата и кара зъбите да тракат в поразяващо реалистичния
разрез на изгубеното поколение от края на 60-те, в което съвременността се оглежда с така
плашеща лекота.
Има хора, които са чели Германия, мръсна приказка, и такива, на които им предстои да я прочетат.
За останалите не си струва да се говори.
Димитър Стоянович

На мъртвите приятели

– Цванциг! – Гофи се наведе над масата и повтори своя номер: вдигна със зъби стограмовата чаша водка и я изля в гърлото си, отмятайки глава назад. Чашата се търкулна по гърдите му, падна на цимента и се разби на ситни късчета: ...цццвввааанннцдциииггг...

– Господи! – Той разтри с ток счупените стъкла.
– Има ли по-гадна дума?
– Цвайундцванциг – отвърнах.
Той сгърчи лице, притисна длани към ушите си и се замисли. Косите му щръкнаха от отвращение. От основата на носа до ъгълчето на лявото му око пътуваше дълбок белег. Докато вечерта потъмняваше, той побеляваше.
Гофи мразеше думата „цванциг“ и заради нея – немския. Единственият, който учеше немски, бях аз. Всички учеха английски. Аз бях единственият, който искаше да стане писател. Всички искаха да станат Джими Хендрикс. „Какво добро може да се очаква от народ, измислил тази тенекиена дума? – недоумяваше Гофи. – Господи, мразиш ли музиката?“
Една лига се проточи от ъгълчето на устата му. Последното парче от залеза светна зад синкав облак и се отрази в средата ѝ като миниатюрен бисер. Гофи обърса устни. Той бе безкрайно тъжен. Пропадна и последният му опит да ме убеди да не заминавам за ГДР.
– Как се казва „педал“ на немски? – попита Ики.
– Хомосексуалист.
– Глупости. Не те питам как се казва „педераст“, а как се казва „педал“!
– Откъде да знам? Това го няма в учебника.
– Тогава защо заминаваш? Ще бъдеш самотен.
– Ще се върна след месец-два – оправдавах се. – Ще донеса струни... микрофони... уредби... Баща ми ще купи!
Никакви уредби нямаше в София. Бяхме спукали радиоапаратите на родителите си да включваме китарите в тях. Няколко месеца преди това, в една тъмна нощ, се провряхме през прозореца на мазето на зала „България“. Изнесохме всички инструменти и уредби на някаква латиноамериканска група, която ги бе оставила на сцената след гастрола си. Избухна скандал. Милицията се вдигна на крак. Изчакахме да мине скандалът. Три месеца крихме уредбите и след три месеца дадохме концерт. Последният ни концерт. Осъдиха ни по две години условно като малолетни престъпници. Мен, разбира се, ме изключиха от училище. Всеки втори месец ме изключваха, докато се стигна до тази трагична ситуация, ех...
– Няма да се върнеш – въздъхна Гофи. – Баща ти ще те уреди да следваш в Дрезден. Ще станеш велик писател и във всичките ти романи ще има цванциг. А аз ще продължавам да дрънкам на това нощно гърне. – Той кимна към китарата, която унило дремеше в ъгъла на заведението.
– Чиърс! – каза Ики.
Чукнахме се. В чашите бушуваха зелени и сини светлини. Все още не знаех, че наистина няма да се върна. Не предполагах, че това тук е раздяла, дявол да го вземе... раздяла завинаги. Не знаех, че този поглед на Гофи и току-що изреченото „чиърс!“ вече принадлежат на смъртта.
Рекламите на бара пулсираха. По булевард „Ленин“ примигваха оранжеви лампи, сякаш имаха гурели или сякаш щяха да заплачат с неонови сълзи. Сенките се сменяха по лицата ни: ...тъмно-светло... светло-тъмно...
Бе годината хиляда деветстотин шейсет и осма. Броени дни след Световния младежки фестивал в София с концертите и белите нощи, с неговия хаос и луди манифестации, джем сешъните с музиканти от цял свят, със скандиранията – ВЪН АГРЕСОРИТЕ ОТ ПРАГА! – свобода! свобода! – шведки, мулатки, французойки в храстите на Парка на свободата – свобода, о! – свобода! – налягали пред Народното събрание – свобода! – насядали по стълбите на храм-паметника „Александър Невски“ с китари, дудуци и устни хармоники – свобода!
...и след всичко това заминавам утре за ГДР. Отивам при баща си, който свири на тромпет в операта на град Фрайберг, да сложа в ръцете му юздите на моето бъдеще. Изключен съм от всички гимназии на България два месеца преди матурата. Никой не иска да ми печата стиховете. За следване и дума не може да става. Цванциг.
Зина се облегна назад. Духна вятър. Златните ѝ къдрици се разпиляха по гърдите на Ики. Той започна да ги събира. Русокосият ангел Зина.
– Целуни ме! – каза тя.
Игор обви с ръка абсурдно тънкия ѝ кръст. Наведе се. Докосна устните ѝ. Двамата застинаха в тази поза като древногръцка скулптурна група. Топлият нощен вятър пилееше къдриците на Зина. Върху бледото ѝ слепоочие пулсираше тънка вена. Нежната кожа на скулите ѝ потръпваше под целувките на Ики. Зина бавно отдръпна глава, погледна ни със зелени очи, взе ръката му и я сложи на корема си.
– Имам чувството, че вече рита...
Заслушахме се.
– Рита... – излъга Ики.
– Невъзможно! – каза Гофи. – Кога дойде този финландец? Няма и четиридесет дни...
– Щом казвам, че рита, значи рита!
Зина целуна Ики. После Гофи. После мен.