Голяма книга на духовете - илюстровано издание

Световноизвестният писател Том Егеланд („Ефектът на Лазар“, „Заветът на Нострадамус“) представя тази книга със страховити истории за най-митичните ужасяващи същества, допълнени от богата енциклопедия на свръхестествените сили, от която ще научите много неща за прочути чудовища, древни демони и митични създания. 

Книгите на Том Егеланд са неизменно в класациите за бестселъри и са преведени на повече от 25 езика по света. У нас е популярен с романите си „Заветът на Нострадамус“, „Евангелието на Луцифер“, „Ефектът на Лазар“, „Тринадесетият апостол“,  „Кодексът“, „Пазителите на завета“, „Краят на кръга“, а в навечерието на Коледа у нас ще се появи и най-новият му роман с обичания му герой – археологът Бьорн Белтьо: „30-те сребърника“.

Откъс

Непознат на вратата

Лисе беше сама вкъщи, когато се позвъни на вратата. Беше вечер. Баща ѝ трябваше да работи до късно, а майка ѝ беше излязла с няколко приятелки. Валеше дъжд. Не се виждаше жива душа. Не беше учудващо, в това време и на това пусто място, на което живееха.

Седеше пред телевизора. Беше си купила снаксове и сладки неща, тъй като щеше да прекара вечерта вкъщи сама. Сякаш имаше проблем да е сама вкъщи. Беше щастлива. Можеше да гледа любимите си сериали, без майка ѝ или баща ѝ да се включват с глупави коментари.
Тъкмо беше започнала да гледа нов епизод, когато се позвъни.
Динг- данг – донг.  
Погледна часовника. Почти девет. Малко късно. Едва ли беше някой от приятелите ѝ. Може би някой продавач? Или мисионер?
Няма да отварям, помисли си тя.
Скоро щеше да навърши 13. Играеше хандбал, помагаше за конете на съседа, четеше книги, гледаше телевизия и прекарваше време с приятелите си. Животът на Лисе в орехова черупка. Да, и училището, естествено.
Динг – данг – донг.
„Няма никой вкъщи!“, прошепна тя на ум.
Но не помогна.
Динг – данг – донг.
„Ами ако е нещо важно“, сети се тя. Хората не звънят по вратите в девет часа вечерта, ако не искат нещо, нали така?
Динг – данг – донг.
Възможно ли беше да е някой съсед? Едва ли. Най-близкият съсед беше на няколкостотин метра.
Може би баща ѝ си беше забравил ключовете?
Някой почука на вратата. Силно.
„Да, да, да!“, каза тя тихичко и излезе в антрето. Да бяха имали шпионка. Или верига.
Открехна вратата и погледна отвън.
Момчето на верандата беше няколко години по-голямо от нея. 16–17–18? Трудно да се каже. Беше подгизнал.
– Да? – каза тя въпросително.
Той срещна погледа ѝ. Едва сега тя забеляза колко хубав беше. Като поп звезда в момчешка банда.
Нещо в очите … Нещо в погледа му…
– И-и-и-извинете – заекна той. – Видях, че свети. – Той кимна към прозореца на кухнята.
– Да?
– А-аз – Той кимна надолу към пустия път. – Колата …
Значи трябваше да е поне на 18. Щом очевидно имаше шофьорска книжка.
Лисе не знаеше какво да каже или какво искаше той, затова продължи да го гледа въпросително.
– Мога ли да помоля да звънна по телефона?
– Телефона – повтори тя.
– Колата… Знаете. Трябва да звънна да повикам автокран.
– Нямаш ли си телефон?
Той поклати глава. Изглеждаше смутен. Да не би да се изчерви? Тя реши, че така дори изглежда по-сладък.
– Какво стана?
– Колата просто спря. Моторът издаде някакви странни звуци. Но не съм добър в колите. Или работят. Или не работят. – Засмя се.
„Не мога да го пусна вътре“, помисли си тя. Въпреки всичко. Въпреки че изглеждаше толкова добър и мил, тя не можеше да го покани вътре.
– Можеш да ползваш моя. Изчакай ме.
Остави вратата открехната и притича до всекидневната. Мобилният ѝ беше на масата. Когато се върна, той все още стоеше на верандата. Почувства се малко по-спокойна. Все пак не се беше опитал да влезе.
– Благодаря – каза той, когато тя му подаде мобилния си.
– За нищо.
Той погледна Лисе, а после и телефона.
– Вероятно не знаеш номера на Viking или Flack, или NAF, или нещо подобно?
Продължаваше да вали. Катраненочерната му коса беше подгизнала. Дрехите му бяха залепнали по него. Колко дълго разстояние е трябвало всъщност да извърви?
– Има безжичен – каза тя. – Може да потърсиш.
– Да, разбира се.
Тежки дъждовни капки се стичаха по екрана, докато се опитваше да потърси в интернет. Но трепереше толкова силно, че не направи нищо.
– Ъм – каза той, – дали ще е възможно да вляза вътре? Само в антрето? За да не седя на дъжда?
Тя се почуди. Ако влезеше в антрето, все едно влизаше вътре. Но не можеше да го остави под студения дъжд навън, нали? И ако искаше да влезе на всяка цена и беше опасен, то до сега щеше да е успял да го стори със сила. Тя тежеше само 48 кг. Нямаше никакъв шанс пред него. Така че вдигна рамене, отвори вратата и отстъпи назад.
– Татко е долу в мазето – излъга тя за всеки случай. – Тренира – с тежести и такива неща.
Непознатият се усмихна толкова широко, сякаш знаеше, че тя блъфира, но остана навън под дъжда.
– Да? – каза тя.
– Може ли да ме поканиш?
– Какво имаш предвид?
– Може ли да вляза?
– Да.
– Само до антрето.
– Да.
– Но може ли да ме поканиш?
– Да, всичко е наред.
– Ще го кажеш ли?
– Нали го казах вече.
– Да, но може ли да повториш? С твои собствени думи? Че съм добре дошъл? Просто така – заради думите?
Въздъхна и ѝ се прииска да завърти очи.
– Добре. Искаш ли да влезеш?
– С най-голямо удоволствие! Благодаря за поканата! – Пристъпи вътре в антрето.
– Бррр – каза той и изтръска капките дъжд от себе си. Някои от капките напръскаха Лисе. И двамата се засмяха.
– Съжалявам! – каза той. – Просто съм толкова мокър!
Търси още известно време из телефона ѝ. Тя видя, че браузърът го препрати към приложение с телефонни номера.
– Знаеш ли дали Viking или Falck имат сервиз наблизо? – попита той.
– Нямам представа.
И едва когато се извърна леко, го видя. На стената срещу антрето имаше огромно огледало.  
Но непознатият не се виждаше.
Лисе усети, че се вцепенява и че коленете ѝ отслабват. Как беше възможно? Присви очи към огледалото. Дали не се беше объркала?
Не. Нямаше го в огледалото.
Кой беше той? Някакъв призрак? Защо не виждаше отражението му?
Получи отговора на момента.
Сякаш ѝ беше прочел мислите. Усмихна се. Преди това се беше усмихнал със затворена уста, но този път се усмихна по-широко.
Така че да види зъбите му.
Двата кучешки зъба, които проблясваха на светлината от лампата на тавана, бяха дълги и остри.
Като вампирски зъби.
Вампир!
Разбра го веднага. Напоследък беше чела доста за вампири, беше гледала сериали за тях и доказателствата се подреждаха.
Вампирите трябваше да бъдат поканени в къщата от този, който живее в нея.Вампирите нямаха отражение в огледало.
Вампирите имаха дълги кучешки зъби, за да пият кръв и да създават нови вампири.
Всичко си отговаряше!