Хъш - Седем плюс седем по Рихтер - предстоящо

„Хъш?! Какъв хъш? Кой хъш?…“ Пита, пули се насреща ми. Очите му се въртят като пумпали, малко неестествено, но повече безпомощно.
„Ами хъш…“ Не довършвам и отминавам, леко раздразнен.
Не мирясва, хваща ме за ръката.
„Чакай!…“ Иска да разбере какво точно е станало с него.
„Искаш да кажеш като онези през Дунава ли, дето през турско…“ Тика лице в мен. Чака отговор.
„И онези. И тези като брат ми…“

Един ден брат ми позвъни от хилядите километри през Океана. Беше развълнуван. Не ти се обаждах, задъхваше се, май нещо обърках нещата ти…
Обаждай се, брат ми, не го оставих дълго да говори, беше му трудно. Да знаем, че си добре.

Как ли изглежда сега? Сигурно някой ден ще се видим пак. Ще се прегърнем! Не може да не се случи. И то се случи.
Стената падна…
Стената падна! Хора!…
Какво друго?
Ами това, че и аз един ден станах хъш.
И малкият ни брат – и той.
Хъш…